Глава 1

Елена наблюдаваше как вонящата паст на буклукчийския тръбопровод поема картонените кутии от мляко, обелките от картофи и яйчените черупки, и пресмяташе: до заплата другата седмица, остава тридесетачка. Две кутии мляко или осем хляба. Пак ще се наложи да заборчнее.

Тя остави мръсната кофа, изтри ръцете си внимателно с носната кърпичка и извади пакет цигари от пристегнатия заден джоб. Трябва да се раздели с този тузарски навик — да дими. Не можеш им насмогна с пари. А освен това, е и вредно. Тя щракна запалката, с удоволствие задържа пламъчето и започна да разглежда аборигенската живопис по стените, на които за кой ли път се оглеждаше убогото състояние на умовете на младото поколение. Един надпис привлече вниманието й: “Как се пише Е или Ягодица? — Потърсете в речника на буквата Ж!”

Елена Алексеевна Птах — учителка по руски език и литература в обикновено средно училище. Двадесет и три годишна, неомъжена, без деца. Все още няма много неща: мебели в квартирата, която са й предоставили безплатно познати. Пари, което е напълно естествено. Удовлетворение от работата. Е, разбира се, и от ума си. Иначе отдавна и кардинално да е променила целия си живот. Може пък в бъдеще да го промени. Но засега се утешава с надеждата, че тази й работа е само временен етап в живота й, че съдбата й е приготвила нещо друго. А каква е тази нейна съдба, Бог знае. Ясно е само, че не е редова.

Тя влезе в квартирата си, седна отново до прозореца и с пръсти очерта по стъклото контурите на кулата Останкино.

С потропване на нокти по паркета към нея се присламчи пес. Вдигна нос нагоре във въздуха, помаха с опашка, подканяйки я да се поразвлече.

— Миличък Фрай, — въздъхна Елена, ела тук, ще те почеша зад ухото. Ех, какво ли разбираш от човешкия живот?…

Фрай гледаше с умни очи, въздъхваше и старателно мърдаше бърни. Ставаше ясно, че някой неща разбира. И, може би, дори повече, а не само някои.

Телефонът зазвъня, затресе се на шкафчето в антрето. Елена, подобно на Фрай, наостри уши — това бе едва ли не единственият шанс да се отърве от досадното висене над тетрадките.

— На телефона.

Тя нарочно се изразяваше така нелепо. Човек, който натиска бутона на мобилен телефон, никога няма да каже: “На телефона”, прецизният оператор — ще го покаже тутакси на дисплея. Начин за свързване с онези, различните от Елена, свят, където един друг се канят на срещи в прилични ресторанти и водят преговори с добре облечени хора за стойността на скъпоструващи договори.

— Елена?

Още не бе познала гласа, когато улови интонацията — Митя — разочаровано сви устни. Замълча.

— Ало, ало?

— Що за глупаво “ало”? — измърмори Елена, притискайки слушалката с рамо към ухото си, със свободната си ръка измъкна щепсела от контакта, за да примъкне “апарата” по-близо до дивана. Телефонните разговори прерастваха и в час, и в два празни приказки, не даващи нищо нито на ума, нито на сърцето. Елена сама не можеше да си обясни, защо губи толкова време и сили за тях.

— Ами, такова, здравейте, Арина Родионовна. Как сте?

— Аз може и да съм Арина Родионовна, но точно ти не си Пушкин.

— Да, за съжаление. Ех, само да имах такава бавачка, като тебе.

— Извинявай, но аз няма да стана бавачка дори на учениците си.

— Да, добре мила. Какво правиш?

— Проверявам съчинения, — бодро излъга Елена.

Всичко в Митя я дразнеше, като се започне от името и се завърши с външността му, май.

— Ами, дали не можем да се поразходим? И, ако много, много те помоля? — изблея той.

— Ще те пратя по всички дяволи!

— Е, благодаря. (Изглежда засегнат. Ти си помисли!) Слушай, защо да се спарваш вкъщи? На улицата е такова време — пролет, — предяви той своя последен и, казано направо, единствено сносен аргумент.

— Така да е, да излеем, — неочаквано за самата себе си се съгласи Елена.

— Ти сериозно ли? — внимателно попита отново той.

Как само я вбесяваше тази негова мудност! Лишен бе от абсолютно всичко, което се свързва с понятието “мъж”. Ей такъв е, ни риба, ни рак.

— След половин час при паметника на Грибоедов, става ли? — разбърза се той, не чувайки отговора.

— Става! — раздразни се тя.

Да, пролет е. Заради рутинната учителска работа, заради вечното самовкопаване в доброволното затворничество Елена съвсем не бе забелязала настъпването й.

С някакво ожесточение тя запрати коженото палто в антресора, Бог знае колко й бе омръзнала непрогледната безкрайна зима, Елена се готвеше тази пролет да гребе от живота с пълни шепи! Сега вече няма да я спрат нито трудностите вкъщи, нито неприятностите в работата. Ще живее, ще изживее всичко така, сякаш утре е последният й ден.

Но засега е само Митенка. В компанията на такъв задръстеняк е трудно да осъществиш замисленото. Тя извика в паметта си митиното лице, по своему мило, само дето бе лишено от суровост, от отчетливост. Леко вирнат картофообразен нос, светли мигли и вежди, неизразителни очи, в допълнение под стъклата на очила, които ги правят още по-малки… Елена замижа, представи си фигурата му напоследък, и пролетното й настроение се сдуха. Тя знаеше това тясноплещесто създание още от времето на института , но до такова е нелепо да посрещнеш първия ден на април.

следующая страница

страницы:
 

дизайн сайта:

© 2008

cih.ru