почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

НОСТАЛГИЯ ПО БЪДЕЩЕТО

писмо до приятелите

 

Дата на изпращане — две хиляди и първа година.

Предназначено за — две хиляди и петдесета.

 

Бяхме на около двадесет. Падахме си по странни теории. Възгледите ни за света, сами по себе си, представляваха невъобразима мешавица от цитати и идеи от Библията, Дхамападите, младата Еда, от произведенията на Маркс, Достоевски, Кундера (1), плюс откъслечни данни, случайно останали в главите ни след изчитане на десетина университетски учебници, че и повече. Ние бяхме бъдещи дипломати, телевизионери, преводачи и професори. Прославени автори на книги и режисьори на филми. Лауреати на премии, притежатели на акции, собственици на извънградски клубове, директори на предприятия, а също и просто майки и бащи. Елитни специалисти. Бъдещето на Отечеството … и други подобни. Бяхме още и пропили се, алкохолици, състояли се самоубийци, позабравени луди, държани на дистанция, изпаднали в канавката.

Изтикани от банкета на пътя. И още — всички ние, без изключение, бяхме бъдещи мъртъвци. Страхът от смъртта, още тогава, не даваше покой на мнозина от нас.

Но няма вече такива разговори. И ние — студентите, аспирантите, хипитата, китаристите, поетите, позьорите, преструванковците, пиячите. Събирачите на смачкани хартийки по джобовете. Колекционерите на думи, затворени в тефтерчета. Съчинителите на манифести. Забележителите на светещи от интерес погледи. Обещателите на големи надежди. Възложителите на още по-големи.

Някой плаче в кухнята върху облеченото в плетен пуловер рамото на приятел.

— Тя ме изпъди в края на лятото, през последната седмица … Заради нея дори не успях да отида на море…

С някого се срещаш в метрото.

— Откъде си?

— Аз, такова, от редакцията на един вестник. А ти?

— Аз ли? Бях тук на една конференция, посветена на проблемите на авторското право …

Лявото стъкло на очилата проблясва в сумрачната светлина на вагона. На врата яката на велуреното сако е замърляна. Мимоходом той измъква от вътрешния си джоб сребриста табакера и с движение към изхода пита:

— Ще запалим ли?

Поемаме към Тверския булевард. Първият есенен дъжд, още е доста топло. По ярко черния огледален асфалт се стелят апликации от жълти листа. Тук-там от тях са се натрупали купчинки. Вятърът е подхванал случайно изпречила му се обвивка от шоколад …

Някой ще сложи ръка на коляното ти и ще се опита да усети топлината на кожата ти под тънкия плат. Ти няма да отблъснеш боязливата ръка, но няма да започнеш и да викаш, няма и да се усмихнеш подканящо — само ще хвърлиш бегъл поглед и ще присвиеш устни. Това е достатъчно.

А Умка (2) пее:

Страшно е от собствените си страхове да се изплашиш,

Болно боли да раниш свой,

Времето бяга … Хей!

 

Бягахме, захлопвайки вратата; бягахме внимателно, не дай си Боже да скръцне, придърпвайки я зад себе си. Бягахме заедно и поединично. Бягахме от и до. Бягахме вчера и днес. Откакто се помним.

Нейният герой, проскубан мърляв блондин в лекедосани дънки, днес се върна при жена си, която му устройваше истерии — на нея й се искаше той да се промени и да започне да заработва пари. Но в ъгъла той съсредоточено подръпваше струните на бас-китарата си. Умка бе решила този път да го зареже, все ще му е по-добре с някоя курва за жена. Да си призная, никак не вярвам на Умка. Все едно, нищо няма да излезе.

В кафенето недалеч от Третяковската (3) — зелени чадъри с рекламни надписи “Клинско”, Клонско (4), както се задяват. На телевизора се върти: проАдвинстка бирА!…(И модни момчета в бейсболни шапки с обърнати на тила козирки се пързалят на ролери под шуртяща кехлибарена помия.)

Нарочно наперен, иронично примижава, извъртайки показно и ефектно профила си, маслиненокож юноша. Целият му вид изразява презрение към момичетата , през носа си изпуска цигарен дим. До него седят още двама: момък и девойка. Разговорът е за авангардизма в живописта. Никой от тримата не може да назове и десет фамилии, но всички се перчат един другиму и съдят независимо.

На купона у Маша ядохме гъби. Говорихме за бифуркацията. Пихме. После някой повръща в клозета.

Василий написа роман:

•  Не е голям, четиристотин страници.

Късата му коса горделиво се е навила на тила.

•  Няма да го разпечатвам два пъти, жал ми е за тонера. Затова, го поискай от Никита, като го прочете.

Прозорците на Университета не са мити от пет години. Може пък въобще никога да не са ги мили, знае ли човек? На шестия етаж прозорецът, гледащ към Главното Здание, отдавна е надраскан с надпис, изпълнен очевидно с някакъв соцреализъм: «задник». Никой не протестира. Такива са обстоятелствата на мястото.

Впрочем, оказва се, че ГЗ, не е с подновена облицовка, а само е измито с някаква рядка смес, примесена с пясък. От нея е и толкова светло. (Това научих наскоро.)

Серьожа (Джао), живя една година в Китай. Сега носи на врата си миниатюрен Мелниер, чукът на Тора.

Той смята, че настъплението на китайците към Сибир не може да бъде спряно.

 

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru