почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ВЕРСТИ, СЕЛА, ГРОБИЩА

 

— Вдигнаха ме на борда като багаж. За раменете, и хоп горе. Не бях в състоение да се кача по трапа, — смееше се огромен побелял старец с татуирана котва на косматата ръка, когато се вмъкнах в купето.

— Разрешете да ви помогна, — той понечва да вземе куфара от ръцете ми, но аз сама го запращам с лекота горе на лавицата.

С нас пътуват още млада жена — от Украйна за Новосибирск при мъжа си, и момиче от Литва, по-точно, учи там.

— Разказвам, — пояснява Александър Иванович, — за произшествията в Порт Артур. Представете си шумни ярки улици, отвсякъде ухае апетитно, въобще, екзотика. Трима току що уволнени матроси. Плащам за всички — три чаши пиене, люто мезе в местната кръчма. “Аз не пия”, — казва тук моят приятел и показва с жест, че не бива. “Аз също”, — казва вторият. Будали! Моля собственика да прибере дяволските две чаши и да ми върне парите. Той — нищо. Не иска да разбере. Няма да пием. Взима чашите, отнася ги. Но парите не връща, шмекер. А на мене душата ми се къса, какво да правя? “Давай ги обратно”, казвам му. И трите — та в челото. И отивам в рубката да спя. Будят ме: търси те старшият помощник. «Като се събудя, — казвам, ще дойда». Пийнах водица от хладилника, няма как, трябва да се явя при старшия. «Ах ти — крещи, — сега те довърших!» Е, позволявам му, разбира се, да си излее душата. Защото и без друго всичко останало е безполезно, ако на човек му е напияло. Най-после се усмири. «Чуйте ме сега, — моля го, — не като матрос старши помощник, а като човек човека, като комунист комуниста”. Така и така … Обясних му. Прости ми. А вие какво си помислихте?…

Всички се усмихват. Пътниците сякаш се почувстваха един отбор за предстоящите няколко денонощия.

Александър Иванович продължава:

— Някога служих във Владикавказ. Когато Сталин умря, беше обявена амнистия. Градът — наводнен от углавни. Представете си, момче и момиче се разхождат в парка. Няма начин към тях да не се присламчи углавен. Матросът не е глупак, няма да стреля. И започва свада. Всеобща. МВД забира и правите, и виновните. Матросите взимат войнишки билети за Москва и право при Брежнев. Аудиенция искат.

Какво си мислите? Онзи дава указания. Можете ли да предположите, че сега за една нищо и никаква цицина да ви приемат без каквито и да е церемонии?...

Разбира се, не бяхме още потеглили, и апетитът ни се появи.

— Валентина, слизай да ядеш…

— Не искам, — отвръща момичето от горното легло.

Тя чете кримка, лежи на една страна в несъмнено неудобна поза.

•  Аз никога не карам дъщеря ми да яде, — Лида реже дарнецски хляб.— Свекървата ме хока. Ти, таковата, не й даваш да яде. Тя е самостоятелна, макар и на три годинки. Влизам веднъж в стаята, а тя с лингурника … как е лингурник на руски?

— Черпак.

— Така-а-а. Та влизам, а тя с черпака сама си загребала студена чорба и яде.

Лида изважда сланина, варени яйца — бели и кафеникави, праз лук, сол в кибритена кутийка и печени в кесия картофи.

— Ти в какво училище учиш? — поглежда Лида нагоре.

— Аз вече завърших, — раздава се изпълнен със законна гордост глас— . Учих в литовско, а завърших в полско.

— Защо?

— В нашето започнаха да преподават на полски.

— Защо на полски като е в Литва?

— Е, по-рано е било и на руски…

— Да… — Александър Иванович разгръща вестник. В него в стройни редици са увити и наредени сандвичи, отваря термоса, разопакова големи сочни домати и варена кокошка.

И аз прибавях своя скромен пай — сладки от магазина, бутилка кока-кола, нарязан и завит в целофан кашкавал, пастет и бекон…

— Забелязали ли сте какъв туист въртят англичаните по всички радиостанции?

— К'во пеят? — наостря уши Лида.

— Моето момиче има сини очи, — обръщам им внимание, — тя ме обича…

— Ой, вярно ли е? Ха! Това не е песен.

— А какво е?

— Цвърчене, — отсъжда тя.

Вдигам рамене. Не им харесва, виждате ли, блус! Кукиш, нищо не им се разбира, а то тука …

— Зад стъклото се вижда боядисаната в синьо дограма на почернели дървени къщи, — отбелязва тъжно Александър Иванович, — ниви, коларски пътища …А те — английски туист…

— Блус! — не се въздържам да ги поправя.

Излизам да пуша.

Русия преминава край нас във версти, гробища, селца. Църковни камбанарий, гори, старци край огнищата, деца на пясъчната коса при реката… тихичко си подсвирквам този мотив…

Когато се върнах в купето, Александър Иванович продължаваше да ръси своите майтапи… — Работеше при нас едно момиче. — Заговорнически каза той и примлясна.

Псуваше, на майка — страстно псуваше. Поразително псуваше. Миловидната й външност никак не се връзваше с ругатните й. Поема! Един момък много я харесваше. Как обаче да покори сърцето на красавицата? И така опитва, и инак. А в псуването — никакъв го няма. Слушам го веднъж как се учи да псува. Върви, мърмори си нещо. Нали знаете как потреперва гласът на петела? Неуверено. Та и неговите псувнички такива — говори, говори, и изведнъж срив — забравя конструкцията.

“Давай, — викам му, — да те науча”. А тя — не сме я видели, била зад обора. Чувам — сякаш душат някого или пък плаче. И леко-полека тя се подава, дави се от смях, показва се цялата. “Защо да уча момчето, — обръщам се строго към нея, — оставям тази работя, да псувам”. Тя — отмята коси — фют, като камшик, презрително, обръща се и затраква с токчетата по дъските. Нямахме тротоар. Догонвам я: “Предупреждавам те сериозно”. А тя: “А ти кой си да ми нареждаш?” Гледам, момчетата я зяпнали, смеят се направо в лицето й. Подпали ми душата. Така се запознах с жена ми …

— Сега при нея ли отивате?

— При сина и внучетата. Две години вече, откакто я погребах. Умираше бавно, но не се оплакваше. Такава беше, с характер…

— Аз отивам при мъжа ми, — пребледнява Лида. — Той няма да ме познае.

— Ам'чи защо?

— Вече месец, откакто не сме се виждали…

— Ще те познае!

— Няма да ме познае, — съпротивлява се тя слабо.

— Да не би и името ти да е забравил, — намесва се кондукторът на вагона, — искате ли чай?

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru