почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

Лида се прозява като котка. Лицата стават тъжни. Нощният влак заприличва на призрачен безкраен коридор. Слизам на гарата да се проветря. Надалеч — високи тъмни хълмове под последните светли отблясъци на небето. Лятна нощна топлина. Простор. Телеграфни стълбове и релси, светлини на наблюдателниците. Тук живеят хора, с които аз никога няма да се видя, няма да обменя думи… Вечните многоетажки. Под мен и над мен — съдби, съдби… Да обитаваш пласт от чужди беди и радости, без да си позволиш да ги осъзнаеш от страх да не изгубиш ума си — това е участта на моя съвременник.

Нощният вятър на непознати места, за няколкото минути на спирката на влака, привлича нататък, неумолимо… Случайно пресичане на човешки характери и чувства, само защото безликият касиер е набил върху билетите на всеки един от нас точно определени цифри.

— Сладолед, — обръща се настойчиво към мен сънена жена на перона.

•  Загребвам от джоба дребни монети и взимам снежно-бялата пръчица. Сладоледаджийката заклаща телесата си нататък.

— Не закъснявайте, — скача при мен кондукторът. Сладко се протяга, неестествено високо се прозява и се усмихва. — Всеки перон, всяка гара, са забележителни със своите стоки. На едно място продават шарени играчки, на друго всякакви гумени предмети, някъде самовари…

— А тук?

— Тук през деня продават хавлиени кърпи и други подобни. Има текстилна фабрика. Още не е затворена. Плащат на хората с продукция, така се и оправят, както могат. Това не е нищо. Неотдавна платиха на дърводелците с ковчези. Дори вестниците писаха.

— Символично.

•  Да-а-а, тук картинката е такава…

Някаква лелка, с двойно телосложение, влачи към отворения прозорец своите домашни закуски, приготвени специално за влака. Знаете ли, на малките гари, където в денонощие минават една-две композиции, тези влакове се чакат като дъжд в суша — единственият начин да се изкарат някакви парички. Ей я на, гръб не превива. А отгоре някаква отрепка й размахва хартийка, документче, ежи й се…Тази женица, разбираш ли, може би две войни е преживяла и в трета е загубила сина си. Тя може би, е Чеченската Мадона. А този подлец…

Той й махна с ръка, дава й знак с глава:

— Насам…

Александър Иванович обяснява шепнешком нещо някому в коридора.

— По време на войната нашите самолети, яковете, ги наричаха “летящите брадви”, бяха достатъчно бързи и по-добре оборудвани от немските месершмити. Те са като оси. И на ти, появяват се нашите мигове, става нещо страшно. Хубави машини…

— Разкажете нещо за себе си по време на войната, — моля го аз.

— Не, не обичам тази тема.Тогава бях млад, малко помня. Имах една среща с немците, много се изплаших тогава. След това, струва ми се, никога не съм изпитвал такъв страх. Не, не искам да си спомням.

Той поглежда през прозореца и замлъква. Редките светлини изрязват от тъмнината ярки полоса.

— Аз пътувам много. Знате ли, хората станаха мълчаливи по време на път. Преди имаше песни, разказваха се вицове, случки, плачеше се заради горчивата съдба, накрая… А сега какво…

— Е, нали ние не мълчим.

— Ако сега ни изпратят направо на Луната, колективът ще се сплоти. Психолози дори нямаше да ни трябват, а?

— Така е.

Александър Иванович се изкикотва, сепва се и слага пръст на устата си…

На масата във вагон-ресторанта седи размъкнат човек, сякаш престоял там пет дни. Брадатият келнер спи на масата, сложил глава върху ръцете си като дете. На лавицата подрънкват бутилки, отгоре гърми телевизор — мяркат се картинки от някакви клипове. Божията Майка гледаше печално на света от малка иконка.

Помислих си, че в моя живот няма да се случат и три от тези събития, с които съдбата се е закачала с Александър Иванович.

— Водка, — разбуждаме келнера.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru