почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

МОНАШЕСКИЯ ИЗВОР

 

Ако вървиш по есенния междуселски път яко рискуваш да се подхлъзнеш и да се пльоснеш в глината. От рехавите гори лъха на влага, полетата сякаш са притиснати от притъмнялото небе. Вървиш разгърден, настинал, но умиротворен.

Днес на всички безумно им се ядеше месце. Каква досада — шишчета та шишчета, не подминаха нито едно заведение по пътя без сладострастен вопъл. Но Шурик неумолимо шпореше колата напред и на — докара ни.

Заседнахме в небето, възпроизведено от просторна, удобна локва — заседнахме чак до стъклата. Опитахме се да я избутаме — дръжки. Момичетата не знаят от коя страна да бутат, пък и това не е женска работа, а ние тримата как да се справим с ВАЗа? Само дето се поплацикахме в кален фонтан. Ех, колица-белица...

Трябва да се влачим до най-близкото село. А къде е туй село — едва го намерихме на картата. Там ли е — не е ясно.

Таня изнерви всички:

— Не, ама нали Загорск е в чест на комуниста-партизанин? На Загорски, нали така? Значи Сергиев Посад също е в чест на някого. И на кого?..

Скоро ще се стъмни. Как ли ще ги намеря отново? Те са си добре, стоят и чакат помощ. Ще отвинтят главата на някоя бутилка, ще наченат домашните сандвичи.

— Все пак горди люде са били нашите предци: я какво чудо са построили. Внушавали са на хората, че в сърцето се трябва да имаш твърдина и спокойствие, а те самите с какви стени са се ограждали от хората — философстваше Шурик.

— Това не е от гордост бе, ливадо, поради непреодолим страх...

Такива дълбокомислия ме вбесяват. Дълбока философия, ама в плиткото. Но за какво ли се впрягам...

Извадихме фотоапарата, щракнахме се — всичко е точно. Не, в това има някакво лукавство, някаква хитрина: безцелното мотаене из манастира, оживената търговийка със свещи, кръстове, икони...

Таня пак се вкопа:

— Я, каква е тази опашка?

— Туристи, — обясни Лена, — чакат за билети за музея.

— Абе какви туристи са това? — засмя се Шурик. — Вижте им мутрите, какви ти туристи! Бедняците са се скупчили до гишето. Чакат за благотворителна чорбица.

Чак сега всички забелязаха: палтата на “туристите” са съдрани, някой са си направо боси, миришат на вкиснато. Мърляви дечица с широки вехтории, които им висят на раменете като на закачалка.

— Какви ги говорите! Че то скоро сняг ще завали! — Лена впери в нас уплашени ококорени очи.

Наложи се да отведем момичетата от там.

Но все пак не можахме да подминем сергията.

— Вижте, книжка. “Как да се държим на гробище”.

— Че как? Лежиш кротко и си траеш! — опитахме се да се пошегуваме ние, но Таня разбира се я придоби законно, а аз се лиших от последните пари за седмицата — отиде ми десетарката.

Но пък от книжката научихме много нови неща. Не бива да се яде и пие на гроба, това е езически обичай. Още по-малко, ако вярваме на написаното, не трябва да се прелива гробът. А пък моите роднини и пият, и преливат. Поменът е шумен, гробовете се поливат — попиват до основите. Спиртосват мъртъвците си, та след някое и друго хилядолетие археолозите да не се мъчат в догадки.

Излиза, че кръстът не бива да се слага до главата — трябва да е до краката, за да са лице в лице. От веки-веков са правили всичко наопаки, загубена работа. Сега кой ще се оправи как е по-правилно?

Друга новост, внукът трябвало до сложи надгробния камък. Ще трябва да уважа дядо си. Лежи някъде в зоната на вечния мраз — нито свещ-елхичка, нито параклис на хълмчето. Нито дори камък или оградка.

На странна вълна са настроени мислите ми... А ето го и селото, на склон, като на длан. Почерняло, прихлупено. Вървя и отпъждам опърпаните кокошки.

Чукам на първия прозорец. От колибката се изнизва космат помияр, раздвижва изтръпналите си лапи и бавно ме приближава. Явно е мързелив старецът — подушва ми крачола, близва ботуша и се тръшва на земята.

— Къде ти е стопанинът? — питам.

Мълчи.

Зад тюленото перденце — стая. Маса, килим, шкаф, тоалетка. Няма никого...

Заобикалям оградата. Насреща ми дядка.

— Ще ми помогнете ли? Някаква кола, нещо трактор, хора?

— За кво са ти?

— Затънахме на пътя.

— Далече ли е?

— Ей тука — показвам аз с ръка.

Почесва обраслата си буза, намества каскета — с такъв сигурно са се перчили преди четиридесетина години.

— С колите сме зле, момче. Цялото село е двайсетина къщи, само в две има хора. Ама то кола няма да помогне, щом викаш, че много сте го загазили. Има един трактор, но председателят го къта. Тюх, обърках се, какъв председател... То сега няма председатели. Стана фермер или нещо такова, не знам вече, кулак май. Бракува си трактора за лична собственост — ако някой иска, да се оплаква, ама ние нямаме време да събираме хартийки, че и желание.

— И какво да правя сега?

— К`во да правиш? К`вот искаш, това прави. Ти си на зор, ти си решаваш.

Погледнах новите дъски, настлани през светлите локви, потопени в червената глина. Жалко, дъските още ухаят, здрави са, и ей така, безславно, като тротоар през есенното блато. Толкова тъпо ми стана...

— Добре де! — старецът явно се усети. — Гориво имате ли?

— Колкото искаш.

— Кофа ще напълните ли?

— Тоест туба?

— Момче, не ти говоря за това гориво, дето го дават на мотора. За другото, дето весели душата.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru