почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

— Няма да има кофа. Нямаме.

— Е-е, поне с едно шише да ме уважите?

Ние сме петима, шишетата — две. И един вермут, но това е за цели две денонощия. А без гориво със сигурност няма да издържим.

— Не знам, май и това няма.

— Е, живи-здрави! — той се обърна и тръгна с важна походка, като ловко скачаше от буца на буца, успявайки да го направи с ръце в джобовете.

Ама че съм глупак! Какъв ни е той, че да ни прави безплатни услуги? Исках да го извикам, нека ни вземе и последното, ама да не седим в тая пуста гора. Но той изведнъж се спря пред вратичката, обърна се и извика:

— Добре де, момче, късметлия си, не съм лош човек. Ела вземи брадвата.

— За какво ни е?

— Егати загубеняка. Клони да сечеш, ще ги слагаш под колелата. Трябва да се увеличи триенето. Ферщензи?

— Ясно.

— “Ясно”, “неясно” — това е. А вие какви сте, какво ви води насам? Тук сериозни хора не идват, само крадци, или такива дечурлига като вас.

Бива си го дядката!

— Студенти сме. Отиваме на вила.

— Вили си имате! Хей, брей, какви работи — въздъхна той. — И синът ми, и той си идва кат на вила. Между другото е студент, сече му пипето, грамотен човек. По-голям е от тебе.

— Къде учи?

— Дявол знае, ама старата скоро го запомни — засмя се той. — Институт-Три-ти-тут, забравих го. Май беше отдела по социализъм.

— Да не е социология?

— Баш! Ама да не го знаеш случайно? Той е личен момък, момите му се лепят като...

Вървяхме по улицата да търсим помощ.

— Вася му е името, синът на Архип, значи Архипич или Архипович — както по ти уйдисва. Ама не си харесва бащиното име, много е арха — ич-но.

— И на мен Вася ми казват.

— Вярно? Значи си ми и нещо като син? Като те видях, веднага си рекох — тоз, ако не се казва Васка, па на! Познах, а?... Бре, да му се не види! Фенера забравихме да вземем, Василий, изложихме се кат кифладжии. Нищо, сега ще подберем Сидор...

Той почука на стъклената веранда на жълтеникава къщичка:

— Отваряй, ще ви описваме имуществото, намерихме ви параграфа! — той ми намигна.

— Ох, божичко, кои сте вие?

— Отваряй, старо, аз съм, че и внуче ти водя.

— Какво внуче, какви ги дрънкаш? — Вратата се отвори и се показа стопанката, дребничка баба, приличаща на сушен комар.

— Де го стопанина?

— Ти к`во ми се мъкнеш в тъмницата, ще ми докараш беля, нали знаеш, че не ме бива със сърцето?

— Не съм дошъл да си дрънкаме с тебе, стопанинът ми трябва.

— Няма го.

— Как тъй го няма? Че къде може да е по това време... Да не е при изгората?

— Засрами се поне от детето. Голобрадо е още. — Тя ловко се изплю и понечи да затвори вратата, но Архип пъхна ботуша си:

— Булка, чакай малко. Само ни дай фенер, друго ни не трябва.

— Да ви дам фенера, значи. А кат попита мъжът ми за него?

— Ще пита той. Ще дотича от изгората и ще попита: “Ивановна, къде си дянала фенера?” Ще го сложи под възглавницата и ще прави илюминация.

— Бре че думи си завъдил, като помияр — бълхи! На ти фенера и се омитай по живо по здраво.

— Оправна женичка — премигвайки се възхити Архип когато тя се скри.

— Да вървим, че ни чакат.

— Всички чакат, само едно чакат — Страшния съд, така че нас могат да ни почакат. Исках да ти покажа извора, ма ти бързаш. Пък ей го къде е.

— Бързам. — Извадих от джоба смачкан пакет, почерпих дядото, запалих. — Какъв е този извор?

— Радонежски. — Той понижи глас, сякаш поверяваше тайна. — От тук минавали изгонените монаси, обезсилели, зажаднели. И рекъл им Господ, че ще им дари вода, ако почнат чистосърдечно да се молят. И почнали те да се молят, и им дарил Господ вода.

Странната му реч, стилизирана като библейска, тази неочаквано топла протоколна дума “чистосърдечно” — почти ми подействаха. Но нямаше как — приятелите ме чакаха.

Архип се преобрази и сякаш целият излъчваше светлина. Не ми се вярваше, че същият човек може при случай и да изпсува, и да се изкаже пиперливо за бабичката. Не се връзваше.

— Свято място, — каза Архип и въздъхна. — Водата е чиста като душа безгрешна, студена като хорска злоба, полезна като божия поглед... Тайната на извора е, че не се вие в подножието на хълма, а извира от върха. От върха!...

 

След час колата отново летеше с пълна газ.

— Интересен дядка, от къде го изкопа? — попита Таня и се притисна към мене. — Прилича малко на горски дух.

— “Малко” — подразни я Шурик. –Ти да не си виждала горски духове?

— Щом казвам че прилича, значи прилича — Таня сбърчи нос. — И моля те, недей да спориш!

— Никога не споря с момичета!

— И защо? — с жар се включи и Лена.

— Логиката им е много своеобразна — избоботи Валери.

Гледах тъмното, зацапано с кал стъкло, и си мислех, че днес изпуснах шанса да видя нещо, което сигурно никога не съм виждал. Така както Таня — горски дух. Момичетата започнаха да хрускат чипс:

— Ей, Вася, с бекон ли искаш?

— Повече обичам с лук — отвърнах аз и взех оранжевия като портокалова кора чипс.

Да, изпуснах нещо важно — и на компанията не казах...

Карай! Колко ли още такива извори има из Русия?

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru