почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ШИПКАТА

 

В Долина растяха гъсти шипкови храсти. Те разпъпваха с нежни полупрозрачни розови цветчета, а после в сърцевината на цветчето твърдееше червен плод, който можеше да се превърти в устата с език. Храстите се раззеленяваха направо над ямата, в която изхвърляха от вкъщи да гният под дъжда и се покрият с мъх всякакви вехтории — счупени столове, нащърбени чаши, ненужни никому парцали. Аз и братята ми обичахме да се правим на археолози в културните пластове на тази яма.

Разказват, че тук са намерили забрава медалите на брата на баба — Павел, който воювал във Великата Отечествена. Изхвърлили медалите. Цялата работа е в това, че дядото бил пленен от немците. Оживял по чудо: поискал на немски да отиде до тоалетната. Затова в селото се отнасяли с него предпазливо. Съседът най-много мъчел баба: “Фрицове сте вие, фрицове!” Веднъж тя от сърце се избавила от медалите.

Оттогава, както народната мълва свързва душите на загиналите войници с жеравите, военна слава за мен завинаги се оказа свързана с шипковия храст — нали той расте от същата тази земя, която е приела знаците на войнската доблест на моя дядо, а след това и него самия.

Струва ми се, че неподрязаният, див шипков храст много по-точно и по-просто може да изрази осиротялата любов, отколкото обичайните ярки карамфили, или капризните рози, или тържествените гладиоли.

В босоногото ми детство веднъж в крака ми се заби трънче. Неизвадено навреме, то се оказа “шипково” и нарастна. Като черешата на челото на баронмюнхаузеновата мечка. Разраниха бедната ми лапичка и я терзаеха с игла. В края на краищата, извадиха шипчето, но завинаги ми остана малък бял белег. В него можеше да се забоде топлийка и да не ме боли.

Този белег, някак си, съвсем не бе за пример. Като да ми бе скъпо място, докоснато от ангел. Казват, че мястото, до които той се е допрял, никога повече не усеща болка.

 

 

ОЧАКВАНЕ

 

Чакалня. Хората вяло предъвкват банички, сандвичи, хороскопи, кръстословици, вицове и един другиму. Гледат унило пред себе си, ходят напред назад, наместват се по-удобно на ръбестите седалки и заспиват, заморничаво увили се в кожуси — в Киев е мразовито. Мислите или са останали в началото на пътя, или са отложени за края му.

В залата — колони с извивки. На капителите — гипсови колоси, сърпове и чукове. Символи на умряла цивилизация.

Циганска дева се заканва на невръстен мърльо с колана, а той току се омотава в многобройните гънки на майчината си пола.

Отсреща на демократично пластмасовите столове се е разположил млад мъж, облечен в стилно палто. От яката се подава копринен шал. Прикривайки се зад криминалето, като с щит, той попоглежда с недоверие и опасение ревящото чедо на степта.

Глъчка, ругатни, смях, плач, вяла музика на запис от будката за вестници. Миризма на вносни цигари, махорка, пот, ядене, урина.

— Та четох за един американец … — ни в клин, ни в ръкав изтърсва брадат дядка с ушанка. — Три пъти падала мълния върху него. И чак на третия път го доубила. Колко упорита е човешката природа.

Всичко това довежда до съзнанието на съседа, който е вперил поглед в пода и вече не реагира на дразнителите на външния свят.

Бабичка с надвиснала над очите забрадка, със странно модни квадратни очила без рамки се обръща към дядката с всичките си катове дрехи, пристегнати отгоре с грейка:

— Човече, какво искаш?

— Какво, не ти ли харесва пътуването, майко?

— А-а-а, нищо не съм казала. Чаршафите във влака са чистички, свежички. А приказват, лошо живеем.

— Ти, майко, откъде си?

— От село Маково.

— Мак, значи, отглеждаме? — намига ушанката. — Доходна работа.

— Това пък защо, в смисъл наркотик ли?

— Е, ако се търгува с акъл…

“Майчицата” се сърди, отбранява се:

— И това за наркотика, ние го не знаем. Макът го ядем и не сме подивели.

— Младежта ли измисли всичко… — смее се брадата-ушанка. Младежта, а?

Вдигам рамене.

От другата страна момък със землисто пухкаво лице, до него на пейката патерици и бутилка “Ром кола”. Забил е поглед във вестника, изцяло погълнат от четенето — бузите му се повдигат нагоре надолу, устните му леко се движат.

Циганката гълчи детето:

— Ела тука. Ела тука ти казвам, — и удря с каиша по пейката.

Така викат на провинилите се кучета.

Детето си е намерило приятелка, играе с нея на конче, около врата си е намотало въженце.

— Ромашка, — виква му приятелката, и кончето побягва весело.

Останал сам, малчуганът пак ревва на глас. По мръсните му бузи — вадички. Младият човек оставя вестника и погалва детето по чорлавата главица.

— Брей, строга майка, — бабичката — маковка гледа циганката враждебно, изпод вежди.

— А мене майка ми ме съдираше от бой, — събужда се съседът на ушанката, не млад вече човек, изхабен като отдавна пусната в обръщение монета.

— Е, те от т'ва има полза, — мърмори старицата.

— А, не. Кажете: Имало е полза, имало е, — с достойнство възразява монетата. — Иначе още не става ясно, какво точно е станало от мен. А така, ей го на, какъв е, гледайте.

— И да гледаш това, а не онова, — сърдечно казва бабката.

 

— Ама аз, такова, не за това, — притиска той груба длан с пожълтели пръсти към левия горен джоб, — аз само за т'ва, че ако майката ни се кара и бие, все едно как трябва да се отнасяме към нея? Виновно ли да се държим пред нея? Е, бабке, не съм ли прав? Такава-онакава, ама е наша майка. Така ли е, или не?

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru