почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

СПАЛНИЯТ ВАГОН

БЕЛЕЖКА

Лицата на две деца в тролейбуса. Изглежда ще ги запомня завинаги. Артековската (5) пионерска физиономия на момчето — обичката на малкото фино носле, големите очи, розовите устни, опънатите скули, високото чело, късата подстрижка. Остриган. Той говореше нещо — оттук не с чуваше — на по-голямата си сестра, и заедно с него лицето му разказваше всичко. Всяка чертичка. Дори веждите. Дори челото и линията на косата над челото. Лъхаше свежест, като от неизсъхнал акварел.

Сестра му слушаше. Мек и в същото време остър профил. Тя приличаше на млада княгиня. Кадифена на пипане, самурена вежда. Прозрачно зелено око, малки черешови устни, плавна вълна обгръща леко челото, слепоочието, ухото, тилът, шията. И на без това ярките й бузи алено, червена блузка.

Тя извади тефтерче и започна да пише. Цялото й внимание е погълнатото от работата: съсредоточено, отвреме-навреме поглежда пред себе си. Тя пише, устните й мърдат едва едва. Ясно е: в този момент е забравила всичко.

Какво имаше там в тетрадката, за какво пишеше? Никога няма да разбера. Стихове? Дневник? Писмо — по-скоро всичко, тя откъсна лист и го сгъна на четири, затвори бележника.

 

ДА ПОСЕДНЕМ, МОЛЯ, ПРЕДИ ТРЪГВАНЕ

Спален вагон. Развеселени тантурести лелки ту се качват на горните легла, ту скачат долу, съпровождайки действията си в гръмогласни коментари в нощта: "Да пишкаме… Да пушиш ... Да си вземем ябълка”.

Аз се въртя от едната страна на другата. В главата ми, като зациклила дискета, жужи неразбираемо: "Вие, казвате, не е омъжена, да седнем, моля, преди тръгване…" Не можех да си спомня продължението или да разбера откъде започваше? Какво беше началото? "Да беше на гости, Машенка, на трите мечки…” Бълнуване. “Вие казвате, не е омъжена, да седнем, моля, преди тръгване…” — нещо познато в изречението, изглежда някъде съм го чула или чела. Къде? Кога? Вирусът ме гътва.

Лелкитене спират да скачат като котки, и в просъница аз разпалвам в сърцето си ту небивала нежност, ту ярост към тях. Часовник с кожена каишка на подпухнала китка, бродирани кюлоти, ябълка, увита във вестник и сандвич на масичката.

“Казахте, не е омъжена…”

От леглата си куфарните търговци се прозяват и смеят мелодично на нещо свое, а аз се мятам, бълнувайки трескаво в държавните чаршафи.

“Да седнем, моля, преди тръгване…”, “Вие казахте…”, “Да седнем, моля…”

Накрая, на разсъмване, несносните женоря наскачат от местата си и с вои и грохот, като миноносци, събират от лавиците и измъкват изпод седалките, едва ли не направо изпод спящите пътници, безбройните си вързопи, кашони и торби. Награбват шумолящите букети хризантеми и се изсипват в Харков.

 

РАЖДАНЕТО НА ЧОВЕКА

В дима, в опиянение за една вечер изпуших, незабелязано за самата себе си, една по една, цяла кутия тънички цигарки. Виещ се дим и хоп една угарка вече е в черния пепелник. Вярно, не пих. По-точно, пих чай с лимон.

Вечерта се точеше и точеше. Колко пъти си тръгваме, а можем да си отидем само веднъж. И това веднъж все не настъпва. Глупав филм в киното, дивашки прекъснат сън. Тичаш в сняг до колене и знаеш много добре, че няма да успееш някъде там, някъде, където е много важно, и все едно тичаш, кърпата на главата се свлича, палтото се вее разкопчано, снегът се увеличава, вятърът става още по-силен. Насрещен.

Най-напред се сблъсках неочаквано с Андрей.

— Как вървят нещата?

— Жената е в болница.

Разсмя се и добави:

•  Ражда!…А ти как се озова тук?

Ето какво било, Женя ражда. Андрей се мята из града, отваря врати и ту

влиза, ту излиза от тях. И аз в една такава врата влязох, за да го срещна ей така, а след това изведнъж, той някъде се дяна, сякаш изчезна.

Вечерта, спъваща се гъсеница, пълзи ли пълзи. Предаваха някакви документи, говореха нещо много важно, а за тъпия край остроумни приказки, които е трябвало да научат наизуст, ако не наизуст, то просто да ги запомнят за цял живот, а ако не ги запомнят, да си ги запишат в тефтерче.

Пътувах към вкъщи с вялото метро, метрото също пълзеше, мислех вяло: “Е и какво… Все едно, по-добре в кафенето, отколкото в офиса…”

В един часа посред нощ дойде един есемес: “Роди ми се е син”.

 

СПОСОБНИЯТ УЧЕНИК

Веднъж и аз да се наредя сред недосегаемите противници — тези, които е невъзможно да поразиш. Тези, с които водиш отдавнашна борба — от разстояние. От вчерашната болка пораства днешната победа. Аз много искам тези, с които сме се срещали, и тези, с които срещите са невъзможни, да чуят, тези думи да достигнат до техните уши. Те разбраха. Те видяха. Те, разбира се, тези хора, никак не са много. Но когато някой умре в сърцето ти, мястото му заема друг. През това време някой ще успее да го предаде.

Само най-способният ученик, само най-верният последовател и само най— близкият приятел могат да те предадат истински. Така, че да видиш и звездите в небето, и небето вътре в нас.

Това е голямо изкуство, предателството. И само много надарените хора са способни да го усвоят. Но дори и те не могат да предадат повече от веднъж.

Да бъде мир над главите на всички предатели, а също така да бъде в главите им всичко хубаво, светло и чисто. Никаква преданост не е възможна без предателство, и никаква преданост не струва нищо без предателството. Верността не означава нищо, защото не настъпва моментът, спрямо който тя да бъде оценена.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru