почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

В ЪГЪЛА

В детството ме посещаха естествени желания — например, да намотая в стаята, от едната стена до другата, под различен ъгъл, мамините прежди — разноцветни, вълнени и копринени. И да се загубя в конците. Това не стана. Наложи ми се да доволствам твърде малко: размотавайки някакво кълбо, овързвайки пръстите си и помъничко, колкото можех, главата, шията…

Веднъж с брат ми боядисахме дървената маса с акварелни бои, топейки четки в мътната вода в буркана, а после ги слагахме в устите си, изсмуквайки боичките. Ние боядисвахме, разкрасявахме и се чудехме колко ли ще се зарадва мама, като види какви деца-къщовничета има: в свободното от игри време да боядисват масата. Ние много сериозно си падахме по това да подчертаем едни или други наши черти, които биха могли да я зарадват, когато станем големи.

Но мама, прибирайки се вкъщи, се изплаши, дойде ни като гръм от ясно небе — някои акварели са отровни.

Никога не ни наказваха, но понякога, за да ни стреснат, ни изправяха в ъгъла. Брат ми обикновено прекарваше там малко време — ставаше му скучно и той лека полека се присламчваше към мама. Да се сдобрят.

Аз стоях, надута и обидена на всички — неблагодарници! И чоплех дупка в тапета, напълно решена да остана тук до края на света или поне докато заблуденият и паднал свят не осъзнае своята безкрайна вина и не ми падне в краката, молейки за прошка.

Мама влизаше и излизаше от стаята — за ножиците — неволно поглеждаше понякога към своето упорстващо в изгнание дете.

— Е, постой, постой… — казваше тя с железен глас, в който моят млад слух с отмъстително наслаждение долавяше потрепващи нотки на разкаяние.

Продължавах да късам тапета с мрачна съсредоточеност.

— Не ти ли омръзна? — осведомяваше се мама, влязла за трети или четвърти път през последните пет минути в стаята за същите тези ножици.

Това бе предложение: предай се и да измия лицето ти.

Такъв наивен ход, разбира се, не удостоявах с отговор.

Тогава вражеската страна изпращаше в стана на нашите войни провокатор.

— Иди да се извиниш на мама, — молеше малкият.

Аз само подсмърквах, разкодирайки дупката в тапета. Преговори не започвах.

— Е и, колко време смяташ да стоиш така? — питаше ме мама след някое време със съвсем друг глас.

Остра жалост към нея зашеметяваше детското ми сърце, и сълзите напираха в очите ми, но аз упорито мълчех, занимавайки се с тапета. Тогава тя ме откъсваше от занятието ми, прегръщаше ме, наричаше ме с ласкави имена. И искаше прошка. Аз жално и сладко реввах, обгърнала я здраво с ръце през шията, и също исках прошка, и обещавах, че повече няма да правя така.

Мирът се възцаряваше на цялата планета. Поне до следващото украсяване, този път на радиатора на парното със стичащ се пластилин.

 

ЛЪСКАВОТО ВЕНЧЕ

Как можеш да покажеш музиката?

“Аз търся човека, синеок, атлетичен… Скоро ще стана на тридесет. Плават облаци”. “Ти си моряк, Мишка, а това означава…” “Пет минути, пет минути, сдобрете се всички, които сте скарани… Ето седи момче, без пет минути и ще е майстор… Той е на правилния път, пътят му е добър”, “Чакаш ли, Лизавета, поздрав от приятел”, “Поклаща се, върти се, син балон”, “Не стои на пътя, червена роза”, “По реката надалеко плават платна », «Аз вървя, разхождам се из Москва, и мога още да вървя…» (9)

Навярно е така. Пада гъст сняг, всяка снежинка поотделно, като във вакуум или на забавена лента. Спуска се връз ръкава на каракуленото детско палтенце и искри с всичките си остри лъчи. На Нова година имах венче — тел, омотана с нещо лъскаво. Лъскавината ми драскаше челото, искаше ми се да я съдера, но още повече ми се искаше да съм красива. Офицерският кортик на татко, с който обичахме да играем, — на кортика е написано: 1979, по случайно съвпадение, годината на моето раждане.

А какво ще стане, когато някога за нещо снежинките, както се казва в песничката, която точно в този момент кряка от транзистора ви.

Разбира се. Но тогава няма да ме има. Странно. Почти толкова странно, както, когато като малка ми бе странно да си представя, че те не съм аз. Даже мама и брат ми не съм аз. (Как е възможно?)

… И, може би, музиката ще може да бъде показана. Мляко в триълни кутии. Кефир (6) в бутилка със зелено-златиста чашка , запушваща гърлото.

Зелени дървени рафтове.

Музиката е толкова наивна, че чак ти е срамно да я слушаш. Изведнъж в песента се казва с простичък, спокоен глас: “Няма билети”. Казва го касиерката. “Няма” — толкова леко, адресирано някъде там горе. Или трагичното съдържание на някакви несериозни гласове. Призиви. Лозунги. Защо е толкова светло и малко тъжно? Да не би, защото това е моето несъстояло се минало?

Станцията на московското метро “Площадът на революцията”. Провирам се между спортисти, колхозници, работници, инженери, натикани в недълбоки ниши. Полирани от случайните мимолетни длани бронзови гайки с бронзови винтове, или нослето на куче, приклекнало на задните си лапи, или футболна топка, или оръжие от революцията. Бродя като в гора — за живите пътници е невидима — и се дивя колко години са проседели фигурите в тези неудобни пози. Коленете са отекли, кръстовете болят, шиите на бронзовите хора са се схванали. И така е от не едно десетилетие. Размърдайте се. Време е.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru