почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

РАКОВИНАТА

Голямата стая. На прозореца примигва и сълзи фенер. На стената — разпъната мечешка кожа. Гъсто нагънатата спирала на раковина в детската още ръка.

И какво? И всичко. Защо ли това се помни и помни. Защото прозорецът, гледащ към непознатия град бе разположен така.

В този момент предчувствие за връщане от осемдесет и две годишната старост.

Така, например.

Всеки път, когато разглеждам стари снимки, направени още преди моето появяване на света, си мисля, че още в детството си съм знаела своя бъдещ живот, ден по ден, но от това, че животът се оказваше страшно интересен (страшно, интересно — уместна е и запетая), стараех се да забравя тези знания.

Защо ли.

Навярно осемдесет и две годишната ретроспекция (ако е рекъл Господ да доживея до толкова), ще покаже, че и сега, тоест, тогава, в относителната солидност на своя четвърт век, също съм могла да знам бъдещето си, и съм се стремяла да го забравя възможно по-бързо.

 

УКРАИНСКИ БОРИСФЕН

Надя Петровна е яка, дебела жена. Омъжена е за Григорий Степанович — мъж невисок на ръст, човек със златни ръце, дърводелец, строителен работник и санитарен техник. С Григорий Степанович (Гриц, както го нарича Надя Петровна) никога не можеш да бъдеш сигурен: шегува ли се или говори сериозно.

На Надя Петровна дойдоха гости: племенницата й Саша с мъжа си Андрий и дъщеричката Тоша.

— Е, Гриц, — каза Надя, — слагай.

Всичко беше готово, на масата в тъмносини релефни чаши се запарваше чай, в чинийките кръглееха прясно нарязани колбаси и сирене, чашките подканяха с лъчистите отблясъци на кристалното лустро.

Гриц се протегна към бара — подвижната масичка за сервиране — и взе бутилка “Хенеси”.

Уважителна въздишка, с прокраднала се лека нотка на завист, се разнесе над масата.

— Не живеете според чергата си, — избоботи Андрий.

— Нищо, стига ни…

Андрий помириса прецизно и вманиачено, мърдайки едрите си ноздри. Всички се вгледаха в крехката чашка, губеща се в големите му пръсти.

•  Сякаш на парфюм мирише от него, а … Парфюмче…

— Че то си е парфюм, — потвърди Гриц.

— Е, Гришко, признай си, открадна го.

— К'во съм откраднал?

•  Да не би това “Хенеси”.

— Тюх! Не е “Хенеси”-то. Е, давай чашката, на него налей чай или водка. Няма да съсипвам продукта…

— Е, добре, де, добре — отпусна ръка Андрий, — пошегувах се, дай само да я допия…

До края на вечерта така се нахенесиха, че започнаха да извиват «Ничь яка мисячна, зоряна, ясная…» и «Як мы кохались, тай розийшлыся, тепер зийшлыся навеки знов…» (23) и едва не заплакаха в прегръдките си от умиление.

— Ти-и-и приятел ли си ми? — пита Гриц.

— Че как, ако аз не съм ти, кой ще ти е?, тупа се шумно в гърдите Андрий. — Ако аз не съм ти?! Миличък!…

Вратата се затвори зад гостите. Надя, с ръце на кръста, рече на Григорий Степанович:

— Това беше, връщай го обратно в бара!

И той послушно, като детенце, постави бутилката. На дънцето й все още се поклащаше малко “Хенеси”. Надя се разсмя и каза:

— Ох, Андрий, Андрий! Парфюм, вика, като парфюм е!…

В бутилката се поклащаше ароматен коняк “Украйнски борисфен”.

 

МАГАЗИНЪТ ЗА ПОДАРЪЦИ

Преди Нова година витрините на кафенетата и магазините бяха декорирани с разноцветна украса, някъде още със старомодните “дъждове”, а някъде, точно отсреща, с гирлянди от сложносъчинени звездички, цветя и плодове. И във всеки, за украса, блестящ лъч от неонов огън или нажежена лампичка, точно като по Илич (24).

Върху всяко клонче сякаш има (25) тъничка пътечка от сняг, в двора децата са направили, струва ми се, първият за зимата снежен човек. Може и преди това да са правили, но не съм ги видяла лично. Някое от по-големите деца му е сложило увиснали гърди от сняг и дълги мигли от клончета, така, че стана напълно определен полово.

На вратата на магазинчето при метрото издрънча китайско звънче — менте. Бедняшкият разкош се набива на очи: разнобоят на предметите и тяхната безполезна непримиримост подскачат подобно на мангуста пред хипнотизирано зайче. Какво ли няма тук! Порцеланови прасенца, пластмасови кученца, часовници, наивно показвайки се из под камината, и такива едни стъклени, знаете ги, топки — разклатиш ги, и там вътре нещо се завихря. Май са предназначени за преспапие.

Шуртят фонтанчета на батерии, от които редките струи падат върху пластмасови раковини, подредени в причудливи композиции. И, разбира се, на въртящи се метални стендове — картички безчетно множество, появили се сравнително неотдавна, може би преди пет-седем години. “Мамо, аз съм толкова радостна, че никога няма да се огорчавам…”, “Какво мислиш, кое е най-важното нещо на твоя рожден ден…”, “Толкова много исках да ти направя скъп подарък…” И прочее, пресилено остроумие.

“Откриха ми рядка японска болест — нема-мъни, така че, просто ти подарявам картичка.” Мятащ искри фойерверк

По едно време дори престанаха да ги подписват. Подаряваха ги ей така, думите, моля, има ги… По-добре, не можеш и да го кажеш.

А, и още, в павилиончето шаренеят свещи. Квадратни, кръгли, вити, боядисани със златен варак, разноцветни, малки и големи. Не избрах нито една, излязох.

 

ЗА ПУСТИНЯТА

Нине отпущаеши. Да опростя, вече не знам, как е нататък, и как въобще е било правилно, да и било ли е. Трудността не е в това да отидеш, а в това да успееш да останеш. Да тръгне на екскурзия, може всеки пътешественик, отбил се случайно в търсене на нови самоумни впечатления. Той ще гледа пустинята и ще види как за нея разказва с възхищение жената с хубавите крака или приятелят на бутилка пиене. Но самата пустиня, от разговорите, няма да види.

Да дойдеш изведнъж и завинаги, ако се върнеш, все едно, не е важно, че ще се върнеш, все едно си дошъл завинаги.

Но завинаги никога не се получава, затова не го прави. Все едно, това е твърде дълго, та и самата дума е такава, че да я произнесеш е срамно: завинаги.

Защото не бива да чакаш, иди в ъгъла — точно там, защо непременно трябва да умираш пред очите ми. Нима няма повече нищи? Или пак не съм попаднала в точното време.

Или пустинята е утопия.

Та аз само съм чела за нея или съм я виждала на картинки.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru