почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ПОРТРЕТ С ФОТОАПАРАТ

Персоналните пари на Инна Петрова. Най-хубавите й дни. Нейната първа жълта чанта. Черна пола и обувки. И дъждобран . И елече. Всичко е черно, освен чантата.

Но днес, просто така се получи. Нейните правоъгълни книги. Касети. Квадратни дискети. Панелът на телефона й.

Нейната чанта. В чантата: цифров фотоапарат, още една писалка — стило и тефтер със синя подвързия. Четка. За дрехи. Използва я за косата си. Тя не е толкова прецизна, че да сложи в чантата си специално четка заради самите дрехи.

Още. Кърпа. За забърсване на дулото на фотоапарата.

Огледалце. Старичко, от комуналната квартира, подарено й е от хазяина — все едно щеше да го изхвърли, от едната му страна Инна Петрова, а от другата — кораба “Аврора”. Не съвсем крайцер, а само хартийка. С лошо изображение. Нищо повече. Пластмаса.

Още пудра, тя не е за ползване. А така, да я има. Чанта — значи и пудра, може ли без нея.

В тайно джобче, затворено с цип, за да не видят ничий чужди очи, дори ако си отвориш чантата в метрото или където и да е — вложка. Само, че тихо. Е вложка, та вложка, да си стои.

Това за мен, е доказателство.

Още портмоне: с карта за телефон, за метрото, монети, една с профила на Франклин. Малко ли е.

Е и запалка. Пластмасова. Цвят — червен.

Звънят на Инна Петрова.

Кой е?

 

МОСКВА

Град-неразбория, град-наркотик, град-халюцинацията на шизофреника. Фосфорираща, мигаща, като въртящ се безспир син буркан, направо като блестяща космическа змия, плавна, опасна, равнодушна — затяга се, заклаща се, поглъща в себе си. Много московчани обичат страстно пътешествията. До притреперване. Привлекателното предимство на пътешествието е предвкусването на връщането.

Придвижвайки се с автомобил, пълзейки с влак, забождайки се със самолет в Москва, те изпитват чисто, непомрачено удоволствие. Москва. Градът — съблазън (съблазненият град). Видение. Въплъщение на фантазиите. Главозамайващ парад, кордебалет, мюзикъл, едновременно играеща се на всички места пиеса, многоактна симфония, гръмкипяща опера, която се възобновява във всяко мигновение — и във всяко мигновение се разплисква, цялата, изведнъж, заедно с пролога, кулминацията и антракта, сладоледът в чашка и арията на главния умиращ герой. И аплодисментите звучат до началото на играта, и завесата се спуска, за да се вдигне тозчас.

Голям театър в яркия блясък на брилянтите, косите, електричеството, неона. Университет по своето собствено високо дерзание, горделив порив на безверието. Прекършени екстази, те съзерцават орнаментите, които вече са им опротивели. Бавният влак на постоянното умиране, сутрешното прилошаване след скъп ресторант. Сивата мъгла на автомобилните газове, които дишаме.

Градът. Където всяко сърце е нажалено и разбито.

Ще мога ли да те премина?

 

ГЕНИЙ

Има такъв човек, той е гений. Как да го определиш? По формата на устните. А също и мустаците му са чрезвичайно важни. Казва се, казва се, да кажем, Аркадий Мощений. Той до такава степен е гений, че просто не разбира тези неща, които за нас са всекидневни, и, когато у нас веднъж сестра ми му се оплакваше, че в поликлиниката не дават болнични, и няма какво да покаже в работата да си оправдае отсъствието, Аркадий попита: “Това добре ли е или е зле?”

Той настина не разбираше.

Не бива да се удивляваме, защото и окръжаващите никак не го разбираха. За повечето от нас бе завършен малоумен.

Аркадий Мощений, като че ли, бе на тридесет и седем години. Той нищо не бе направил. Засега не е направил. Не е написал сценарий, не е снимал филм, не е мазал картини с маслени бои. Не е направил кинти, не се е спасил зад граница, не си е взел жилище, не се е оженил, не му се е родило дете, не се е развел. Не е станал курвар, не се е изкривил, не се е изправил. Не е лимитчик, не е рентиер. Не е пациент, не е клиент.

Аз знам, той е гений. И това е сакрално знание. Достъпно за малцина.

А може би, въобще никому.

 

В КАФЕНЕТО

— Аз много обичам чай, но вие навярно не сте буда? — попита Николай момичето, подало му портокаловия сок.

Момичето, разбира се, се обиди и не разбра, когато помолиха сокът да бъде сменен.

•  Според преданието чаят се е появил от ресниците на Буда,— поясни Николай. Момичето се умълча, пламна от плаващата предателски ресничка в чашата, подобна на скобка, нарисувана с тънко перо.

 

ГАРАТА

Провинциалните гари са сърцата на градовете. Тук най-силно се усеща пулсацията, жизненото биене, преместването на сили и енергии.

Тук се срещат всички сироти и убоги. Тук се карат, плачат, смеят, помиряват се, търсят с какво да преживеят, събират бутилки, тършуват в кошчетата за боклук, просят, пушат, допиват остатъци от алкохол.

Тяхната загоряла кожа, почервеняла от спирта, стопените им лица, размитите им тела, ръце с чанти, боси възлести крака, мятащи се насам-натам, омешани с леките изтънчени силуети на офис-служителите, бодрите канторчици, полюляващи се в маранята на зноя до разпуснатите вълнисти коси на студентките. Камуфлажът на военните, джинсовите сенки на наперените момчета — бармани, продавачи на мобилни телефони, дребни бандити, безделници без определен вид занятие.

Тук сладоледаджийката и продавачката на хотдог, и някаква отровна течност в пластмасови бутилки с надпис “Лимонада”, припалват цигара от цигара, от скука.

Лавкаджийките прималяват от пладнешкото слънце, леките облакоподобни чадъри с кабалистични безсмислици “Ярпиво”, “Балтика”, “Кока кола”, въобще не могат да ги спасят.

Десетки пристигащи от различни градове и всички пътуват в десетки направления, кой натоварен с чанти и денкове, кой почти без багаж.

Тлъсти, охранени, нагли гарови гълъби и кресливи войнствени врабчета се карат за трохички хляб повече от нямане какво да правят, отколкото от глад. Някакви бодри тънки птици, врани ли, гарги ли, прогонват с лекота разпищолилите се мъничета, когато им идва на ум да се полакомят за безплатното угощение.

Вдясно, да си представим, колкото и парадоксално да е, къщи и островърха кула в духа на немското Средновековие.

В ляво, да си представим, мост и река, в реката самотна къпеща се жена. На пустеещия плаж, на розова хавлия се грее тяло, бронзовеещо все повече и повече с всеки изминал ден.

Прилича ми на някакъв древен сюжет, мигриращ през вековете в почти непроменен вид.

Може би това е онова харесвано нещо на пътешествията.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru