почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

В МЕТРОТО

Трафикът се разтоварва, вече е десет часа сутринта. Но почти всички седалки все още са заети.

Рижомустакат възрастен котарак чете вестник. Чете комфортно, безгрижно, разгръщайки изцяло типографския чаршаф. До него е единственото свободно място във вагона.

Двама стоят срещу вратата. Мислят си, че те са единствени в целия свят — и във вагона на метрото.

Подхождат си удивително — и двамата тънки, чернооки, с дълги коси, приличат на водни кончета.

Повехнала неотдавна жена ги гледа умилно със силно изрисуваните си очи. Баретета кимва:

•  Бог изпраща младите…

Лицето на съседката, сивокоса старица, напомня на пясъчен часовник— веждите високо повдигнати, ъгълчетата на устните отпуснати:

— Какво толкова. И ние бяхме млади, но се държахме по-скромно. Ей на, милват се. Може ли такова нещо пред хората? Освен това, не е хигиенично. Та дясната му буза е съвсем о вратата…

— Ние може би бяхме стеснителни, — като че ли извинявайки се, проговаря баретата. — Знаете ли, цял живот имаме някакви комплекси…

— За никакви комплекси не става дума, — обръща се пясъчният часовник. — Срам имахме, това е. И уважение. Към себе си, към другия. И към околните. Женихът не допускаше да погледнат невестата му осъдително.

•  Вие пък какво, нима някой някого осъжда…

— Аз осъждам, миличка. Като всеки възпитан човек, отбележете. Хората не са животни, не им приляга да показват инстинктите си на всеобщ показ.

— Добре, като не искате да ги гледате, не ги гледайте.

•  Но какво говорите, — задъхва се тя от ядовита ирония. — Може би ще ме посъветвате да нося очила с непрозрачни стъкла. Това е възмутително, миличка. Нима ще се съгласите, ако, например вашата дъщеря…като някаква улична кучка!

— Ох, зли станаха хората…

— Да! — предизвикателно се съгласява прокуроршата. — За озверяване, да не говорите! Вече и в метрото не се притесняват. Замислят ли се, разбирате ли, за продължаването на рода!…

Тя става и тежко се хваща за ръчката, тънката ръка звънва с пръстените си. Пооправя благородно завилата се сива къдрица и се опитва да вдигне голямата си карирана торба, от която се подава самун.

Още веднъж поглежда двойката. На лицето на момичето извод старателно-спокойната усмивка пристъпва щастлива гордост.

Зад прозореца пробягват мраморни плочки, носят се указателни табели за посоката.

— Ех, младеж, — въздъхва старицата.

И добавя с престорена ласкавост:

— Да ми помогнете, а…

— Полека, — черноокият с готовност тръгва към нея.

 

УНИВЕРСИТЕТЪТ

Двеста и петдесет години от Московския университет. Хубаво беше да се разхождаш с още някой по алеите му. Изроненият асфалт. Бронзовото момиче с бронзовата книга, и бронзовият юноша с бронзовата книга — от двете страни на сградата. А от тази страни — самият Михайло Василич, и защо ли, червени пътечки.

Есен. Зима. Лято.

Измиха централната сграда с пясък, беше бардова, стана светла, кремава. Тридесет и незнам кой етаж. В геологическия факултет сандъчета с образци-минерали, вратите са се свлекли от пантите, прах. Дъбови пейки с лъвски глави за подпорки на ръцете. Като в сън.

 

ОБЯД

Масата бе в сенчестия ъгъл на двора. Почти в розовия храст — голям, разчекнат. Разклонената круша хвърляше върху мушамата петниста мрежа от сенки.

Ние, внуците, бяхме четирима: аз, Вова, Вася и Лена. (Ние — старшите внуци, сега те са осем, и един правнук).

Дядо беше жив; жива бе и прабаба.

Изнасяха чугунената тенджера с варени млади картофи и още една, по-голяма — с борш. Още по-малката беше с каша. И още един кастрон с хрупкава пяна отгоре: топло мляко.

Салата от пресни краставици, домати и лук в огромна емайлирана тава, почти леген — слагаха я в средата на масата. Вилиците и лъжиците — в глинено гърне. Баба и дядо, доколкото си спомням, винаги ядяха с лъжици.

Семейството сядаше на масата. Ароматът на храната така се носеше, че главите ни се замайваха, а на стомасите ни прималяваше. Нахвърляхме й се, като се парехме и задавяхме. Летен въздух. Младите полупрозрачни стръкчета на младия чесън. Прокарваш всичко това с чаша студена, та чак зъбите да ти се спукат, вода.

Удивително е как всичко това свърши изведнъж. Наистина, кога ли беше последният такъв обяд.

 

ПЕТИТЕ

През деня се мих.

Петите ми вече не са като преди. Не са така кръгли, розови и гладки.

Но с благодарност: бяха.

 

КУЧЕНЦЕТО

Съседката леля Люба има механично кученце. Малко, буквално формат А4. Голичко, само на муцунката и на ушичките има малко пух. То си сгъва лапичките, джавка, върти опашка. Леля Люба твърди, че този звяр е истински. Да, че как, та аз лично видях как веднъж това нещо се изпишка върху килима в хола!

Но знаете ли… Тези съвременни навиващи се кученца… Какво ли не могат да правят.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru