почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

КАСИЧКАТА

Имах касичка. Истинска. Дървена гъба. Капачето — шапка можеше да се сваля. Процепът бе малък, провираха се само монети от пет копейки (най-големите). А юбилейните рубли — не. Налагаше се да сваля покривчето, за да сложа рубла.

Баба имаше още по-хубава касичка. Гипсов елен. С рога. Рогата също бяха гипсови. На жичка скелет на сграда, тя трябваше малко да се премести, за да мине скелетът. Да не би дотогава да не знаех, че по същият начин е устроено и мирозданието.

Еленът беше по-добър ето защо. Той не се отваряше. Нито от тази, нито от другата страна. Нямаше главичка на винт. Само прорез, колкото е необходимо.

Всичко, което трябваше да попадне вътре, повече никога не излизаше. Никога. За археолозите и бъдещите поколения.

А после се счупи. Монетите се разпиляха, както бе казал класикът “звънейки и подскачайки”. Къде ли се дянаха и те. Къде?…

Като малка обичах всякакви съкровища. И тайни. Правех сандъчета от пластилин, залепвах ги, като запечатвах в тях същите тези монети. Един такъв, съвсем пиратски, намерих неотдавна. С монети от по една копейка. Отворих пластелиновото капаче с пластелиновото ключе, а там! Мили Боже! Затворих го и обратно го скрих в тайника: в големия декоративен чайник в бюфета.

 

ЖЕЛАНИЕ ЗА ЗИМА

Иска ми се вече да е зима. Желателно е да е истинска, но в краен случай, каквато се получи. Голяма, бало, наедряваща пухкавост в безветреното пространство, в което клончетата на елхите искрят напудрени. Ботушите поскъцват: скръц — скръц. Лайсните на шейната също скърцат: скръ-ъ-ъ-ц. Защото шейната е дървена, но може и алуминиева, но тогава нека да е дървена, а летвичките разноцветни, тънички, мили летвички, едната е счупена и често пада.

Ръкавичките с един пръст за вързани с ластик за ръкавите на кожухчето, на яката също има снежинки, всяка една е отделна от другите, но всички заедно блестят с лъчите си.

И защото шейната е возила мама, когато е била млада, и на носа и бузите ми щипе от мразеца, а аз съм на три годинки, по-добре, на четири.

 

БИСЕРЪТ

Фалшивият бисер. Най-благородният сред камъните. На шията на коя от нашите баби не е проблясвал срамежливият наниз от простичък, дори не речен, а пластмасов бисер?

Коя ли от тях не е отивала в гражданското, бодро набивайки крак или боязливо потраквайки с токчета, за да не се мятат на ушите й псевдобисерните кръгчета? И сега, макар и младите жени да не носят такива, предпочитат пластмасата, но да е остра, блестяща, с плавни, но същевременно опасни линии или стъкло, или амулети-пазители в съответствие със зодиакалния знак. Но няма — няма и току в метрото или тролейбуса срещнеш бисерна дама в син костюм, на онази тънка граница на прехода, когато на улицата престават да наричат жената “момиче” и започват да й викат “лелче”.

— Момиче, с каква карта си?

— С пенсионерска …

Тя още носи шапка (тези покривала за глава не бива да се наричат шапки), тя още черви устните си (оформяйки ги някак си особено, в съответствие с модата на тези години, придавайки им формата на пеперуда), и откривайки рамене, на който погледът неволно задържат бръчките в сенчиците на падинките към ключиците, а на шията й се събира двуредна бисерна змия.

Най-жалкият и трогателен, до последно любим мой скъпоценен камък — фалшивият бисер на нашите млади баби.

 

КУШЕТ ВАГОНЪТ

“Техника в ръцете на дивака”, — казва някой, разпъвайки горното легло.

“Е, лека нощ”. — “И вие по тези места!” — “Аха… Със същите инструменти.”

Разговорът е между младеж и девойка, които са се запознали тук, във вагона. Зад прозореца струи, без да се измени, един и същ размазан във времето пейзаж: до сами релсите храст в снега, дървета, поле, жп-спирки.

“От двадесет и пети декември денят започва да нараства с по едно пшеничено зърно…”

Забелязах колко лесно и сръчно се използват инструментите на влияние върху произхождащото — противоречие на формулировките. Удобно. На всички е ясно. Разбиране. Общуване. Пословици, шеги, поговорки.

Обратно отброяване. Джонк премина, отиде си и Мелитопол (26).

— Ще ми се да си поприказваме, — суети се преди сън пътник.

— Почивай. С теб си говорим вече час …

В съседното купе — немлъкващ глас, там старец се е отдал на спомени.

— Ние различавахме шума на самолетите — немските раздират душата.

Девойка разнася из вагона масажьор на батерий, предлага го, умолява, увещава.

— О, — гъгне дядката, — не ми трябва това, моля!

— Радикулит. Остеопороза. — Увещава го тя.

— Да, ама на мен женски ръце са ми нужни, а не това!

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru