почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ПЕРИОДИЧНАТА СИСТЕМА

 

Моят приятел Артур Бессонов, ако ми бъде позволено да го наричам свой приятел, почина тази вечер, двадесет и пети октомври, в своето жилище на Огороднъй проезд, близо до шкафчето с телефона, чиято шайба ръката му се е опитвала да върти в последния момент. Никой няма да се усъмни, че произшествието е нещастен случай в резултат, на който Артур Бессонов е загинал — той случайно е взел прекалено голяма доза приспивателно: явно, заспивайки, той вече е усетил нещо тревожно, разбрал е, че приближаващият сън носи със себе си непрогледния мрак на вечната нощ, както са се изразявали романистите от средата на по-миналия век.

Чудно е, че оттогава никой не е успял да измисли по-пълна метафора, защото какво носи смъртта освен вечна тъмнина и празнота, в която вече не ще има нито един лъч светлина.

Малко преди смъртта си Артур ми изпрати есемесче на мобилния — то гласеше, това съобщение, подобие на смачканите хартиени листчета, които в материалния свят трябваше непременно да бъдат предавани, и които винаги бяха съпроводени от вълнуващия риск да бъдеш разобличен, това електронно послание, пътуващо от един телефон към друг, гласеше: “Никой не знае какво ще се случи утре. Всички сме тленни. — Артур обичаше баналностите. — Ако стане нещо, можеш смело да се разпореждаш с моя архив в компютъра на Огороднъй”.

Артур обитаваше малко жилище заедно с майка си, инвалид втора група. Убежището му беше изцяло пронизвано от всички тези звуци, които се чуват през цялото време в една многоетажна къща: телефонен звън, стъпки, смях, плач, гласове, скърцане на креват. Когато съм ходил при него ме обземаше усещането, че той живее в гола къща, тоест в прозрачна раковина, причудливо завита по такъв начин, че звукът, раздал се в единия и край, непременно да стигне до центъра, който се намираше в жилището на Артур. Тялото на мекотелото, което беше свило тази раковина, гниеше наблизо. Струваше ми се , че долавям лекия мирис на морски изпарения.

Имах ключ от неговата колиба. Трудно ми е да кажа защо го връчи на мен — вече казах, че той водеше затворен начин на живот и не обичаше посетители. Може би причината беше в изключително болезнената му мнителност. Той винаги си носеше сапун и дълго търкаше ръце в тоалетните след ръкостискане, не можеше да се изпикае в обществен клозет без напрегната концентрация и грижливо почистваше дрехите си с разреден спирт, ако му се случеше да пътува до някъде с градския транспорт. Той панически се страхуваше от хора — от вирусите, които носят в телата си, от частиците мъртва кожа и опадали косми, с които те ви опрашват при среща, от капчиците пот и слюнка, които долитат до устните ви когато се ръкувате. Но най-много Артур се страхуваше че ще умре и че няма да го потърсят.

След като ми даде ключа, той сякаш леко се поуспокои. Това беше преди две години и през тези две години аз носех късото парче метал в коженото калъфче заедно с останалите ключове. Нищо особено, жълтеникав назъбен ключ и блестяща халка: толкова малко беше използван, че не бе успял да потъмнее.

Компютърът на Артур представляваше купчина желязо, явно безполезна, но когато стопанинът натиснеше висящото на някакви жички копче, той оживяваше, макар със скърцане, стържене, и забръмчаваше като двигател на реактивен самолет. Екранът премигваше невиждащо.

Артур обичаше да се занимава с букви, буквите представляваха смисъла на живота му.

Сега, когато той е мъртъв, а “железарията” ми принадлежи изцяло, съгласно нотариално завереното завещание, встъпило в сила с решение на съда, аз, както някога Артур, натискам заветното копче и в машинарията светва дребна зеленикава лампичка.

Файловете на Артур, които успях да намеря (някои от тях не се отваряха заради повреди в диска), хронологически се подреждаха в следния ред:

а) проект за вестникарска статия, анализираща фобиите на съвременния човек, така като ги представя киноиндустрията;

б) едно стихотворение в четири различни редакции, основната мисъл на първите три е самотата, а на четвъртата — самотата и надеждата да срещнеш самия себе си;

в) любовна бележка до Елена Н., ние учехме в едно училище и аз известно време също бях влюбен в нея;

г) разказът на Анри Куменес “Сред рябините” с бележки в квадратни скоби;

д) писмо до районното с молба да бъдат усмирени шумни съседи, които си звънят по телефона от десетия на първия етаж, като използват разкрит от него шифър, с намерението да го убият чрез особен звук, който не може да бъде възприет от човешкото ухо, без да ти се пръсне мозъкът.

И тъй нататък. Налага се да призная, че моят приятел беше малко откачен. Със своето доброволно заточение той се изложи на риска да полудее, защото отвсякъде денонощно чуваше звуци, лишени от вътрешно единство и логика — естествено, той ги надаряваше с това, което не им достигаше, със системност, и ги приемаше като цели послания, поддаващи се на дешифриране и разбиране. Няма да се учудя, ако се окаже, че е разговарял с бог, почуквайки неравен ритъм по парното.

За нещастие, колкото и да рових, аз не намерих онзи единствен файл, когото търсех. Изглежда Артур не бе оставил в своите записки дори намек за труда, за който ми спомена два–три пъти — беше намислил да събере в таблица всички оттенъци на човешките чувства, като ги класифицира по същия принцип, който спазва таблицата на Менделеев: всяко чувство има своето място в съответствие с валентността и с още десетина характеристики, по които ние безпогрешно различаваме любовта от омразата. Отчаян, Артур споделяше с мен трудностите, които поражда тази задача: оплакваше ми се, че любовта му се изплъзва и че често прекалено много прилича на завист, на жалост, и че изобщо не може да определи по какви критерии да отдели тъга от печал, да намери границата между щастието, радостта и блаженството и как да ги различи сигурно и ясно. Казвах му, че химическите елементи изобщо не са по-постоянни от чувствата, ако ги разглеждаме от по-друга позиция, и че волфрамът и молибденът в крайна сметка се състоят от атоми, както и сярата, и водородът.

Аз още тогава разбирах, че идеята на Артур едва ли ще сполучи, дори най-вероятно той никога да не успее да изстиска от нея поне нещо остроумно — не може някой, който не е преживял щастие, взаимна любов, блаженство, да ги класифицира, на това не е способен човек, познаващ само тъмната половина на спектъра.

Но Артур се беше заклел да раздели чувствата, за да намери в тях онази неделима частица, която се подава на прост анализ и може да бъде приета за измервателна единица.

Сега знаем, че това не му се отдаде. Пък и би било странно, ако тази фантазия изведнъж придобие право да съществува в реалността.

Но ако това беше станало... Тогава щяха да са ни познати и елексирът на любовта, и хапчетата против омраза, и веществото на радостта, и същината на тъгата.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru