почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

СЛЕД НЕЯ

 

Тя седеше пред прозореца, в който, като в заставка от “Уиндоуз” се кълбяха пищни къдрави облаци, и монотонно редеше своя летопис: “Ганя е двадесет и шеста, Маря е двайсет и първа, ама са имали още един син, Илюша, дето се затрил, умрял от глад на единайсет през войната...” Действащите лица в този семеен летопис се преплитаха като в повествование на Маркес, характерите на едни се отразяваха върху съдбите на други, и тези сложни преплитания, безинтересни за някой страничен човек, ме вълнуваха нетърпимо, трепетно — струваше ми се, че разпиляното, забравено, деноминирано богатство, което отново е придобило стойността си, само се пъха в ръцете ми.

Тя седеше в креслото, сложила ръце с пръстени върху подпухналия си старчески корем, и прехвърляше броеницата на безвъзвратно отминалите дни като монахиня от несъществуваща конфесия, отчуждено, отстранено, и те се местеха между пръстите и, плъзгаха се един след друг. Понякога тя спираше техния бяг с афоризъм, паднал се като наследство от баба или дядо: “Колкото и да е трудно, трябва да вървиш, да вървиш напред. Сега се живее по-леко от едно време.” И го подкрепя с пример: “Дори легло не можеше да се купи, две години като младоженци спяхме на дървена скара, после купихме от човек пружина и пак я сложихме върху скарата, щото бяхме свикнали...”.

Тя ми напомняше омагьосана, жена-гном, набита, с голяма глава, къси ръце и крака, с проблясващ златен зъб и златни обици... Моята баба. Началото ми. И аз, от малка — съм почти нейно копие.

Същите стоманени нотки в гласа, които току се обаждат, пък и в лице имаме много общо: чипоноси, с високи скули. Все не мога да свикна, че аз — толкова индивидуална и самостоятелна — повече или по-малко съм израз на страстите и желанията на целия ми род.

— Браво на тебе, изучи се, които се изучат — друг хора стават...

А летописът се плете ли плете, като върбова кошница на паметта, като бавен кон, стъпка след стъпка...

“Вкъщи взе да се прави на ербап. С майка си Ванка се изпокара, вика и — ще напусна дома. А майка му отвръща, абе къде ще отидеш, ще се пошляеш и пак ще се върнеш. А той с момчета, с другари се събра и го удариха на щуротии. Пребиха някакъв сакат. А той взе, че умря. Ванка го осъдиха. Хаймана. Виж, Андрей и Альошка са съвсем други момчета. Жал ми е за него, погуби си живота. Лепна си петно. Сега, щом излезе, ще се мотае като без глава. Сега какви хора не приемат, оглеждат ги от всички страни, а пък такива като него... Вече от две години е в затвора, без съд. Таня миналата година у вас на сватбата нищо не каза, досрамя я, вече го бяха прибрали. А пък Андрей работи, изучи се за помощник, сега учи за машинист, работи... С баща му не го взеха в бригадата, отиде при чужди хора — добре го приеха...

Даша живее с майка си, работи като пазач в магазин. Чак до Иркутск ходят хората на работа, стават в шест за влака, а имаше две горски стопанства, поделение имаше при съветската власт, всичко разтуриха. Закриха болницата, амбулаторията стои. Е, добре че поне автобусите пътуват три-четири пъти на ден от Шелехово до тях, влакове има, който е по-близо... Селото е голямо. Влакът има две спирки.

Пък Дашка... Сама живее. Мъжът и още зимъска замина, намери си работа в Иркутск. Изпоскараха се нещо. И не се прибира...”.

Усетих топъл мирис на дърва. Май са запалили огън. Съседите приготвят банята. След малко и ние ще отидем да се напарим.

— Айде стига сме дрънкали, че и до утре няма да се наприказваме. — отсича тя и слиза по стръмната стълба на дачата ни към първия етаж.

Аз гледам още малко през прозореца и тръгвам след нея.

 

 

СЪКРОВИЩЕТО

Музикалната кутия беше обикновена. Ние разбрахме това по-късно, когато я разглобихме, за да разберем на какъв принцип действа. Разбрахме. Но кутията повече не тириликаше. Това беше едно сандъче, подарено на леля от аверите й за завършване на училището ли, на института ли.

Когато сандъчето се обръщаше с дъното нагоре, за да се навие механизмът, в него изтракваха онези несметни богатства, онези чудни скъпоценности, които притежаваше леля, щастливката.

Сега на границата на собствения си преход в отбора на лелите на тези чорлави луничави създания, надбягващи се с момчетата, целите в синини и драскотини, но въпреки това имайки се за момичета, аз, естествено разбирам, какви жалки дрънкулки бяха тези съкровища. Сред тях имаше кръгли клипсове, святкащи с пластмасови отблясъци, една или две кутийки пудра (едната от тях винаги беше празна, но в нея имаше кибритена клечица за изгребване на остатъците розово от дъното.) Имаше фиби, имаше, навярно, още нещо. Не си спомням, блестящите клипсове затъмняваха всичко останало. А самата кутийка, макар и да бе простичка, бе възприемана като пълноправен представител от класа на вълшебните предмети — музикални касетки, почти по Платон.

Въобще, по това време, аз много обичах кутийките и касетките. Имах хиляди от тях. Помня една, картонена, разкрасена от мен в различни цветове. Горната й част съхна продължително, покривайки се накрая с пукнатини — истински къс гваш от охра.

Веднъж, така и не издържах, свих един клипс от кутийката на леля. Да взема и двата, не ми позволяваше съвестта, но да притежавам поне единия, за мен се превърна в жизнена необходимост. Младата ми леля бе много разстроена от загубата. Тя старателно разпита многочислените си племенници, които се споглеждаха — ние разбирахме, че го е извършил някой от нас, но само един, разбира се, наистина знаеше, кой е този някой. И този един от нас, бях аз. Но, подразбирайки се от факта, че сме много, аз можех смело да наблегна:

— Ние не сме го взимали!

Леля, активистка-дружинна ръководителка, ме засрами:

— Не говори вместо всички. Можеш да кажеш само за себе си, но не и за всички останали.

Но аз нахалствах и упорствах:

— Може ти самата да си го изгубила, а се нахвърляш върху нас!

И тя наистина започна да се съмнява: може някъде самата тя да го е изтървала… Но паметта й подсказваше друго: как е влязла, как е отворила кутийката, как е свалила клипсовете… Племенниците се объркваха: бяха неубедителни, особено момчетата. Те от рано сутрин имаха готово дежурно възмущение: “Защо аз?! Защо пак аз?”, защото ако не за това, то все има за какво да ги нахокаш

Клипсът закопах. Защото да го скрия така, че да не го намерят, в нашия простичък и открит дом, беше невъзможно. Сякаш във всички стаи не се намираше такова място, където да се скрие надеждно нещо. Нашите майки слагаха единствените си особено внимателно пазени златни обеци в чашките и захарниците в бюфета с огледалото. Баба държеше рублите на внимателно подредена купчинка между чаршафите в шкафа за дрехи в антрето. Наложи се да заровя съкровището. Няма да го дам я.

И не защото след това да не крада. Правех го. В училище — ластици, на гости — копчета. По едно време ги събирах и в тази връзка режех от костюмите на домакините тези, които най-много ми харесваха. Но леля така ни досаждаше, така питащо и безрезултатно се вглеждаше в ококорените ни очи, с такова подозрение… та чак ми бе жал за нея. И най-лошото беше, че тя бе разбрала всичко. Клипсът предателски релефно се изписваше на джоба ми.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru