почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

НИЕ СМЕ

 

— Кой е! — Гласът зад вратата прозвучава наострено.

— Отворете, ние сме, — казвам с радостен тон. — Може ли, Валентина Павловна?…

Петка стои зад гърба ми, и почти виждам как намотава шала си.

От другата страна на вратата се задвижват ключалки, в процепа се показва майката на нашата приятелка — остаряла, уморена, в сини спортни панталони и фланелка.

— Ние, малко така, късничко, — задърдорвам от прага, — но много искахме да видим Светка, минавахме наблизо… Спи ли?

•  Не още, — казва майката, — а вие сте Маша?

В дълбочината на коридора се мярва черна фигура:

— Да отидем в кухнята, да поприказваме.

Остриганата черна глава се извръща. Сключени вежди — синусоида, но Светка все пак се усмихва…

В жълтата кухня, в цигарения дим чайникът възвира, пепелникът кади всичко наоколо. В стъклото на стария бюфет преплува извиняващата се физиономия на Петя.

Петка се отпуска на пода, скръства неловко крака.

— Здрасти… Ще пийнете ли чайче?

— Да, разбира се… О, котенце. На райенце!

Котенцето напада ушанката, увиснала от стола.

— Козма Бедович, — представя го домакинята.

— Бедович?

— А-ха… така и не започнах аспирантура, — споделя Светла, наливайки силният чай в разнокалибрени чаши.

— Ти к'во? — поразява се Петка.

— Езикът ме прецака, тройка.

— Е, знаеш, език е това.

— Който знае, получава тромба, а който не знае — нормално. Съответно. Внимателно, тази чаша е счупена… Ние тая вечер ходиме в Питер. — Продължава Светка. — Във влака кльопачката за нищо не ставаше. После, с кучешкия впряг, беше по-добре, ядохме на корем, пушихме “Кемел”. Но пък, докато кибичихме на пътя, си дръпнахме истинска цигарка. Досаждаш.

— И откъде цигарката?

— Някакъв мърльо ни я даде. Не, ти досаждаш. В цивилните места — обедчета, в електрическото влакче — нормални цигари, а на пътя — купонясване…

— А ние преди малко бяхме на Арбат, срещнахме Саша, — съобщавам.

— И той к'во, заприличал е на жаба. — Изцвилва Светка. — Белтъците изскочили, черепът неравен…

— Аз ли? — оскърбява се Петя.

— Не, не ти. Сашка.

— Чудо на чудесата! Той е музикант.

— За музиканта всичко може, така ли? И на жаба да прилича, а?

Петка плесва с ръце.

Пием чай. Тънката опашчица на Кузма потреперва — котенцето гони бисквитка: ту напада, ту отскача. На линолеума беснее смешна малка сянка.

— Чухте ли, че Сашка “експериментално” е пренебрегнал забраната, насвяткал се е.

— И к'во?

— Разправят, че му присадили бъбрек. Е, успели са да го спасят.

— Чисто блъфиране! Леля ми лекуваше алкохолици. Нищо отровно няма в този “експеримент”.

— Самовнушението действа по-добре и от отрова.

— Как е мъжът ти? — интересува се Петка.

— Той не ми е мъж, — процежда думите Светка.

— Защо тогава подписахте?

— Иначе не дават свиждане, урта-будала. А така, получавам всеки месец. Когато се видяхме последния път, бях в шок. Той така и така си беше слаб, а сега — скелет, та скелет… Надзирателите, казва, издевателстват. Стихове пише. Неотдавна ги предаде…

— Хубави ли са?

— Какво? — заплашително пита Светка.

— Стиховете хубави ли са, казвам!

— Хубави са. — Тихо отвръща тя.

— Мохабитска тетрадка някаква, — започва да се ежи Петка.

— Затъкни се…

Ох, Петка. Шут. Бедни Йорик. В главата му бръмчат проклети мотивчета за глупашки песнички. Как да го заклещя? Арбатските светлини. Нелепо облечените хора на павирания мост: пушат, говорят високо, смеят се на нещо.

В ъгъла старец пее гласовито: “Прелъга ме, подведе ме” Странно е да се чуе такова нещо в Москва. Тази вечна жалба някой път ще прозвучи и на Марс.

Интересно, ще позвъни ли сега Митя или не? Той… Но не, защото е красив. А, защото той е това.

Хвърлям монета на мушамата на масата, в трохите и разсипаната захар. Ези.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru