почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ВЧЕРА (откъс)

— Хайде, дечица... Какво имаме за днес? — Професор Макаров пльосва на масата избеляла чанта с цветен надпис “Спорт СССР”. И макар самия СССР да го няма от цяла петилетка, тази чанта е легенда, казват, че професорът ходи с нея от студентските си години.

Почват да шумолят тетрадки, да се чешат глави. Дявол знае какво имаме за днес...

Макаров оглежда всеки един по ред. Както са казвали през миналия век, стоманеният му поглед прониква до дълбините на обърканите души. За него позорът ни е очевиден, като грешките в наивните парадокси на Зенон. Ние сме зайчета, а питонът ще ни изяде всичките.

— Дечица, защо сте толкова глупави? — Реши да се направи на велик известният автор на десетина учебника. — Изобщо не отваряте читанката. Дрънкате щуротии. А пък аз ви обичам. И на изпита няма да има прошка.

Едва ли има нещо от историята на философията, дето да не му е ясно.

Ядосан е. Челото му се намръщва. Обръща се към дъската. Там пише: “Ако има инкубатор, трябва да има и сукубатор!”

— Кой е авторът?

— Аз — обажда се Слава. Макар навежда глава.

— Не е лошо. Дори е остроумно. Бих искал обаче да получа някои разяснения. Може другите както обикновено да не са в час...

— Какви са инкубите и сукубите? — поде Слава.

— Именно.

— Оцъклени. — Слава направи физиономия. Аудиторията се разхили.

— Тоест мъртъвци? — уточни Макар. — Какви?

— Ами...

— Подробен доклад за следващия семинар! — присъди Макар.

Слава обречено се свлича на пейката. Юра го тупа по рамото, изказва съболезнования. Двамата са нагледно помагало по Сервантес. Не помръква през вековете дружбата между добряка и идалгото. Макар в случая Санчо Панса да е тартор.

През изминалите столетия Санчо Пансовците значително са поумнели. А идалговците също толкова явно са оглупели. Слава наскоро си боядиса косата рижа, ама толкова рижа, че не можеш да го погледнеш, без да трепнеш. Сава е фен на Битълсите, носи черни фланелки с ликовете на рокзвезди и с настървеността на Дон Кишот се стреми да стане велик музикант. Или само велик.

До съзнанието ми достига гласът на Макар:

— И когато, приятели мои, разберете, че не сте нищо друго освен субстанция, вие ще се влюбите. Ще се влюбите във вселенския смисъл на думата. Всички страдания на света ще станат ваши страдания, всички хора ще бъдат във вас. Празник на мисълта, блаженство за въображението... Какъв е непротиворечивият свят на Лайбниц? — въпросите на Макар са внезапни.

От гледна точка на нормалния студент въпросът е глупав. Ако се съди по лицето на Макар — умен.

— Този, който се състои от един елемент — лениво отвръща Никита.

Никита ме интересува отдавна. Аз не го интересувам.

— Да! — извиква Макар и потвърждава възгласа си с мах на писалката си.

Колко сме съобразителни днес! Браво Никита — умник си. Има профил на романтичен герой — гърбав нос, светли очи, остър ъгъл на устните... Прихвана погледа ми. Дали ще се усмихне? Не, мръщи се. Обръща се. Не, не те гледам, не си го и мисли. И не смятай, че си принцът наследник.

Като си помислиш само какво противоречие: в днешната суета сме принудени да четем Спиноза, Лайбниц, Шопенхауер... Сума хора са преминали през живота, изчезнали са, затрили са се, ние живеем в друго време, самото време е друго — какво може да ни каже Спиноза?

— Спиноза е доказвал поетичните си мисли математически. В това е същината му. — Високите вежди на Макар застиват в благоговение.

Народът скучае. Някои дремят след вчерашния купон в дискотека “Майстора”.

— Момичета, слънца мои, красавици, слушайте!...

По лицата на девойките се чете тъп интерес. Всъщност най-често към съседа по чин. Или пък човекът витае нейде извън пределите на аудиторията.

Лично аз съм специалист по тукашния интериор, разглеждам стените. Какъв трепет изпитвах, когато за пръв път влязох сред тези стени като пълноправен властелин! Колко сладки бяха неизследваната безкрайност на коридорите и тайнствеността на стълбите...

А сега? Всички входове и изходи отдавна са известни, лекцията по глобалистика е досадна, а пък тези физиономии...

Но пък в дипломата ми ще пише “философ”... Мога да я пъхна под носа дори на самия Аристотел. Нали той, будалата, си няма такава диплома? Щяха да му гледат резила на този Аристотел, ако се яви на изпит в МГУ.

Веднъж баба ме попита:

— И каква ще станеш, като се изучиш в тоз факултет?

Аз гордо отвърнах:

— Философ.

— Това добре, ами по професия каква ще си?

— Пак същото, бабо — въздъхнах аз обидено.

— И с какво ще се занимаваш, казвам? — леко разсърдена ми се сопна тя.

— Е... Ще мога да преподавам... Да превеждам... Да пиша статии...

— Ама че работа — поклати тя глава. — Философ... К ' ва ли специалност ще е това?

Чак до миналото лято си нямах приказка с баба. Обикновено пусках покрай ушите си всички поучения на по-възрастните. Те си имаха свои дела и грижи, ние, хлапетата — наши.

Впрочем понякога слуха ми тревожеха фрази за цени, болести, за това, че “у съседката пие мъжът и, а у нас — дядо, ама то и у Люба…” Нормален живот, какво интересно има в него? Сега този живот е предметът на моята професия.

Баба пита Льошка:

— Я ми кажи тройки имаш ли?

— Нямам, бабо — той издърпва глава изпод ръката и, криейки поглед.

— Учи, чедо, човек трябва да се изучи…

Трябва да се изучиш, работата е ясна. Трябва. Учудващо е колко убедително старите хора могат да казват всеизвестни баналности. Някак си така да ги кажат, че като погледнеш тези избелели очи, тези почернели от земен труд ръце и тихо се съгласяваш: “Трябва…” Но колко те мързи понякога!

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru