почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

Великия комбинатор точно и многократно е формулирал главния недостатък на Киса Воробянинов. На оръженосеца му липсва въображение. На Коля също му липсва. Следователно все едно нямаше да има за какво да изхарчи тлъста пачка.

Коля знае, че е несправедлив. Като всеки човек със скромни доходи спрямо добър данъкоплатец. Гладният разбира сития толкова, колкото и ситият — гладния.

И все пак човекът навсякъде има една съдба. “Труд, труд и размисли. И борба, и надежда”, както е казал Шукшин.

Да, Коля, човешките грижи и стремежи са едни и същи. Безсмислието на битието... Неминуемата смърт... Малкото братче има температура... Приятел ти е казал какво мисли за тебе, право в очите, без заобикалки... Сдърпал си се със сестра си. Вече и е време да се омъжи, две стаи са тесни за петима... Човекът все пак е животно с психика. Тук и папагал ще изперка, дето няма психика, а само рефлекси. Ти му казваш:

— Добър вечер!

А той ти изръмжава:

— Добро утр-ро!

В една древна държава, в Рим или някъде другаде, пъхали бебета в амфори и така ги отглеждали. После трошели амфорите и продавали изродчетата, е, или ги подарявали в някой случаи. А за да придобиеш формата на куб трябва да се натикаш след раждането в стая и да поживееш притиснат някъде до деветнайсет. Коля се огледа: наистина, не са хора — наоколо само кубове. Ту едва се преобръщат, ту се търкалят като хартиени. И очите им са съвсем кубични. Едвам се въртят...

— Не, все пак е така. — Коля цъкна с език. — Парите са ненужни, майната им...

 

 

ОТРЯЗЪК ОТ ВРЕМЕ

 

През деня измих двеста чинии. От всички видове: сто за супа и сто за второ. Не броя чашите и лъжиците. Ножове не даваха.

Забавното е, че всички чиний, дълбоки и плитки, бяха метални. Запокитваш я, а тя — целичка.

Моят приятел ми бе казвал, че в метални чиний ядат сикхите. Затова, когато попаднах тук и видях металните съдове, дори се зарадвах: значи, всичко това, не е просто така. Тук ще премина послушание. Сега вече ще докажа, че съм достойна за посмъртното блаженство.

Първият ден спах. Санитарката, която още не знаеше, какво ще се случи, ме увещаваше с мек глас. Трябва да учите, трябва да работите. Ти си още млада, сега ти е времето да живееш. Не слагай нищо на сърцето си. Аз недоумявах: защо ги приказва такива? Аз идвам, и пътят ми е на завоя на тлението, ей сегичка и ще започне пълното осъзнаване.

Затова аз миех съдовете. Порази ме жената без една гърда. Не знаех какво я е направила — но (тя седеше на кревата без нощница и поклащайки се насам –натам, монотонно и гъгниво пееше мантра — собствено съчинение) тя бе едногърда, като амазонка. Вместо втората чернееше невразумителна точка: дали бе изсъхнала цицка или някаква гнойна пъпка. Тук не бе място за духовни упражнения, и това ставаше ясно веднага. Но, тъй като всичко около мен бе тление и сянка, аз се опитвах да уравновеся женското и мъжкото във всичките свои девет астрални тела, разбирайки, ни повече, ни по-малко, че съм попаднала в ада. В една от най-гадните места, където насилието можеше да последва във всяка една минута. Но аз помнех един странник от Бангладеш, просветленият Абел Аган, който медитираше, докато бесовете терзаеха плътта му, не искаше да излезе от състоянието си на пълна съсредоточеност и не обръщаше внимание на това, че жителите на родното му село го замерват с остри бангладешки камъни.

Знаех и за Роналд, светец от неголямо феодално владение в Европа (не искам да опороча страната, където това се е случило, затова не я назовавам): съплемениците му не искали да изостават от съседните села, всяко от които пазело мощите на свой светец, които пък редовно мироточили, изцелявали болни, помагали на слепи да прогледнат, плашели вещици и магьосници, продали душите си на дявола до истерически припадъци. Та затова, казвам, съплеменници, сред които навярно е имало хора, познаващи светеца от дете, неговите учители, неговия род и, може би, кръвните или доведените му братя — тези достойни самаряни, решили да накарат тайнството на успението малко да побърза, като го ускорили с вилите, с които си прибирали сеното. На Абел Аган не даваха транквиланти, които да му вземат разсъдъка и мълчаливия разговор с Всевишния. А на Роланд не написаха диагноза и не предписаха успокоителни вани.

Затова моето положението беше по-лошо, освен това, откровението оставаше неустойчиво, като мобилна връзка далеч от кулата на МТС (12), и аз, ще се повторя за трети път, миех съдовете. Само виждах, как раздърпаните съседки я хващаха с мазните си пръсти, някои от които забравили своите имена. Но пък веднага запомниха мойто, за да могат да се приближат до гипсираното ми от мъка лице и да произнасят упрек така, че впоследствие то завинаги придоби оттенък на нещо неприятно, на нещо друго… Телата на другите, както би казал лекарят, бяха претърпели соматически изменения. Много по-късно прочетох в една книга, че някои видове транквиланти, с които ни лекуваха, притежават такива свойства: предизвикват временна парализа на лицевите мускули като, например, дясната буза и устните да се изкривят настрани, а лявото око да изпъкне. Тогава, естествено, не знаех това, и приемах видимото около мен за чиста монета. Мисля, че там ни лекуваха с варварски методи. Все някога това ще достигне такова подивяване, каквото сега представляват процесите над вещиците, изпращащи бури, мълнии и светкавици, отравящи кравата на добродетелния кум, който крещи на процеса, че тя за трета година е отнела млякото на козата му: видял я бил да лети на метла и с почернелите си устни да всмуквала изпражненията на жабите.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru