почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

За първи пък вие излязохте на улицата и понесохте своя стопанин. Сами! О, това е незабравимо впечатление!… Един врабец подскачаше след вас и чуруликаше:

— О, виждам, че сте новаци тук, момчета! Доведете вашия стопанин в паркът “Дубки”, аз живея там. И му кажете да вземе комат хляб…

Обещахте.

— Здра-а-а-вейте-е-е-е, — момичешките обувчици, които спряха пред вас, изтропаха с високите си токчета — Новички?

— Дд-а, — смутено избърбори единият от вас и се скри зад другия.

— Ние, такова…Току що от магазина …

— А ние преди малко се скарахме с предишните. — Каза дясната обувчица. — Те станаха егоисти, просто ужас! А всичко започна толкова добре. Запознахме се, разходихме се из Москва…

— Да бе, такава идилия, — хихикна лявата. — Птичките чуруликат, вятърът подхвърля листенца, а те кръжат ли кръжат и изведнъж налетят право на вас…

— Радваме се, че ги сменихте. Да опитаме да се сприятелим, а? — просташки предложи десният. — Да отидем някъде довечера…

— Аз нямам нищо против, — твърдо отговори единият от вас, по-смелият.

Обувчиците мило се усмихнаха, носът на едната от тях се удари в асфалта.

Антрето на стопанина. Шаф за обувки. Сега той е вашият дом. И семейство.

— Ние сме по-големите ви братя. — Представи се високият ляв ботуш. — По-точно, нашата стопанка е по-голямата сестра на вашичкия. Всеки един от вас е длъжен да ни слуша.

— Никой нищо не е длъжен, — пробоботи едната от солидните обувки на бащата. — Всеки да живее според акъла си. Ти само знаеш да се въртиш пред огледалото.

— Момичето е длъжно да внимава за външния си вид, — застъпи се старомодната обувка на майката. — Или би предпочел тя да ходи с мръсни кончове?… (13)

— О, обущарю! — въздъхна солидната обувка. — нищо не бива да казваш, че току виж ти обърнат думите с хастара навън…

— Какво, всъщност, има?

— Не, за какво всъщност обръщане на хастара става дума? — подхвана втората мамина обувка. — Обясни ми, защо винаги си недоволен? Какво му е толкова лошо на огледалото? Те са красиви, млади, високи, стройни…

— Добре, де, добре, — раздразнено отрони солидната обувка на бащата. — Само ме оставете на мира!…

•  Кажете “моля”! обиди се лявата обувка на майката. Дори не сме ви докоснали…

— Престанете, — извикаха капризно високите ботуши. — Прибираш се вкъщи токове целите в кал, а тук гюрултия…

— Да, млъкваме, млъкваме, — усмихнаха се мамините обувки. — Точно за вас говорихме..

— За себе си, за себе си говорете, колкото си искате… — не се даваха ботушите

— По-леко с интонацията! — възмутиха се бащините обувки.

В свадата се оказаха въвлечени всички обитатели на шкафа. Само вие неловко се свивахте в ъгъла в опити от време навреме да успокоите останалите…

Вечерта се срещнахте с обувчиците на високи токчета. Те крачеха насреща ви и вие неволно започнахте да се любувате на стройността им.

— Да отидем в парка “Дубки”? — предложихте вие. В джоба на стопанина вече имаше комат хляб.

Вървяхте по осеяните с листа пътечки на парка. От синьо-черните локви носовете ви започваха да замръзват, а във водата на същите тези локви, от единия до другият им бряг, леко се лашкаха листа, подобни на малки лодки. А вие шляпахте, не познавахте пътя, и се чувствахте неловко, когато се спъвахте, набутвахте се в калта или носовете ви изритваха неволно разкашкваща се угарка.

Отпечатвайки изящни следи, обувчиците пристъпваха внимателно. Те говореха спокойно и тъжно.

— Предишните бяха много несправедливи към нас. Отначало ни казваха, че сме много добри и талантливи, а после… Започнаха да стават груби и насмешливи. Какво стана? Нима у нас нищо не се е променило…

— Законите на взаимоотношенията са странни! — въздъхна философски един от вас.

— Че можехме ли да бъдем като тях?, — усмихна се дясната обувчица.

— Сега вече това не е необходимо! — вметнахте вие.

И обувчиците раздалечиха нослета и прекрачиха към вас. От тяхната кожа съзнанието ви се замъгли…

Така премина вашият първи ден. След него последва втори и трети. Това бе чудното, небесно-прозрачното време на младостта и новостта! Нима можехте да се досетите колко бързо и внезапно то ще свърши?

Милите, безкрайно скъпи ви обувчици изведнъж изчезнаха. Отнякъде ги замениха дебели боти с ципове и високи подметки.

— Последен писък на модата, — охотно ви поясни вашият познат — врабчето. Сега сте вие, утре някой ще бъде на вашето място. Вашите ненагледни обувчици се въргалят някъде в антресора, оставени за подрастващата племенница на стопанката им, — подсвирна той. — Тя едва ли ще ги носи! Докато й дойде времето за тях, модата ще е друга…

— За теб също ли има мода? — попита потресено един от вас врабчето.

 

— Ние си имаме свои закони. Ние сме одушевени същества. Разпери крила врабчето и се понесе към небето.

Вие дълго гледахте след него. С мъката на животно…

 

Следващото ви излизане на улицата бе след половин година. Дългата зима в тясната и тъмна килия успа вашата болка и чувства. Мислехте си, че те са остарели и паметта ги е забравила завинаги. Но ранната пролет толкова много прилича на есента. И паркът е останал точно такъв, какъвто сте го напуснали…

 

— Миша, докога ще стоиш там? Помолих те да изтупаш килим… — разнесе се гласът на майката от стълбищната площадка.

Мишка поклати глава, отърсвайки се от своите обувни привидения, и захвърли старата скъсана обувка в боклукчийската шахта.. Следващата седмица, като дадат парите, трябва да отиде на пазар, че то съвсем няма какво да обуе…

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru