почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

УДИВИТЕЛНИЯТ РОЗОВ СЛОН

 

На бележката, затъкната на вратата, е написано само: “Момичета, почакайте, скоро ще се върна. Таня”.

Еля порови из раничката, извади химикалка и мълчаливо се приведе да допише нещо на къшчето хартия.

— Глупаво е да се оставят бележки на външната врата. — Приклекнах. Сакото ми от изкуствена кожа, изведнъж, стана като бронз. — К' во се почесваш там?

— Чакаме. Еля и Маша.

— Хайде, хайде, де…

На площадката примигваше луминисцентна лампа. На площадката в началото на стълбището, върху радиатора — консервена кутия, приспособена за пепелник. Асансьорът заслиза към долните етажи.

— Къде ли е? Снежана ли взима? — започна да размишлява Еля на глас.

•  Откъде?

— От баба й. Таня вече тръгна на работа.

— А баба й не работи ли?

— Пенсионерка е. Старичка е.

•  Защо стара, възрастна.

— Не, стара е.

Замълчахме.

— Ти какво беше презеленяла на лекциите?

— Какво? Забеляза ли се? Сърцето.

— За какъв дявол пушиш тогава?

Еля вдигна смутено рамене: Защото съм глупачка, честна дума!

— А обицата в носа, за какво ти е? — питам я.

— За спомен от Америка. Това беше шок. Тогава у нас никой нищо подобно не беше виждал.

— Новаторство, разбирам. Родителите ти какво, не те ли убиха?

— Искаха. Попитаха ме какво изобразява тази обица. Издумах им, извинете, сперматозоид, — олези се Еля. — Майка ми едва не припадна. Нямам, казва, змия за дъщеря. Хеле успокои се…

— Какво му е смешното?

— Ах, боже мой, нищо…

Асансьорът пак тръгна.

— Идва ли?

Заслушахме се. Не, отидe по-нагоре…

Така — онака, това — онова. Какво правя тук, пита се в задачата? “Почакайте, връщам се скоро”. Е, чакаме, какво друго да правим. Например, така се случва понякога в нощните кошмари. Рееш се в безкрайно поле. Сняг — до коляно. Засядаш, падаш, викаш в тъмнината с пресипнал глас. Никой не те чува… Трябва да успееш, каквото и да се случи, трябва да успееш. За къде? След съня вече не помниш кошмара. Точно такова е усещането, когато си губиш времето безсмислено.

Аз не изпитвам потребност да си губя времето. Напротив, на мен, както на повечето деца на този век, то патологически не ми стига. И всяка необходимост да чакам, ме изважда от търпение.

Времето на очакване не бива да се зачерква от действителността — ето това биха си казали хората с трезв разум. Но не и аз. Дори не е тайна, подозирам, че този нещастен час бих си изгубила пред телевизора като пълноправна негова приставка.

В чантата ми е увита връзка кренвирши. В раничката на Еля — пакет сурови макарони и хляб, нарязан на филийки за тостер. У танини няма нищо за ядене. Затова пък в бюфета навярно има нещичко друго — бутилка водка. Младата самотна майка обича от време на време да се почерпва. Историята й, разбира се, съвсем не е драматична, както бихте могли да си помислите.

— За какво ми е притрябвал? — недоумява Таня в отговор на моето недоумение. — От нас двамата има и по-големи пияници. Приятелските ни отношения, така и така, се запазиха, а да си даваме вид заради дъщерята, е глупаво. Е, на осми март подарява орхидея в кутийка, и благодаря.

— Таничка, миличка, каква орхидея в кутийка? В бюфета ти хлебарките умират от глад, каква ти орхидея? Той какво, не знае ли как живееш?

— Защо да не знае? — на свой ред се удивлява тя. — Как да не знае, като живее в съседния вход? Да беше видяла само, — прибавя мечтателно тя, — какво момченце беше само до преди няколко години! А сега зализал сколуфи от двете страни на главата си върху голото теме.

Във военната катедра го помолиха да се подстриже, но той обръсна само единия. За начало. Както се досещаш, започнаха да се вторачват в него. Та, ходи си плешив. Така-а-а, нашият скоротечен роман премина в упадък. Не ми харесваше плешив, разбираш ли, ама никак е ми харесваше. А какво момче беше!…

Нея не я интересува, че Снежана (“Готино име е, нали? Не като нашенските –Маш-Даш-Ир-Ол!”) е на три години, но едва произнася тридесетина думи и още не знае с коя ръка се държи моливът.

— Ти виждаш, детето расте самостоятелно! — вдигна рамене тя. — Какво толкова, нека си държи молива с две ръце. Това развива и двете полукълба на мозъка. И, ако в резултат на производствена травма изгуби едната си ръка, ще може да пише без да плаща данък на излишни грижи и истерии…

От подобни остроумия непломбираният ми зъб започва тихичко да ме върти. А Таня се кикоти.

В подобни размишления незабелязано минаха четиридесет минути. Накрая вратата на асансьора се отвори и пред нас се представи Таня със Снежана за ръчичка.

- Момичета, извинете, че закъснях! Снежка, кажи “здравей” на леличките.

Господи, колко е странно, че вече има някой по-могъщ, който да те нарече леля.

— Здлавей! — бодро кимва Снежана и затропква към вратата.

— Докато се оправиш с това ненагледно детенце седем пъти ще се изпотиш, — оплака се майката. — О-о-о, ръчичките не искат да се измъкнат от ръкава, така ли?

Снежана отвръща на сериозният й поглед с мълчаливо достойнство.

— Добре, мъничето ми! — Майката започва да се оправя с копчетата, а на мен ми се стори, че тя е по-млада от своята дъщеря.

Разположихме се в кухнята да пием чай, където, струва ми се, вече съм била сто пъти. Рисунките на линолеума съм изучила в подробности още в собствената си кухня, а унилият ред на еднообразните шкафчета на стената ме навеждат на мисълта за всички подобни другаде… Затова, достатъчно е само да се разкарам оттук, и дори дреболийките в най-дребните детайли ще се изпарят от паметта ми.

— Всичко се обърка… — проговори домакинята, поглеждайки със съмнение в тенджерата, в която макароните вече възвират, подправени за разнообразие с различни хранителни останки от изпразнения хладилник.

— В дома на Облонски, — допълни Еля.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru