почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

Ох, за какво ми е Еля! Кой дявол я накара да завърши навреме лицея. Странно високомерното образование на момиче, знаещо латински, два-три говорими съвременни езика, осведомена в литературата и в историята на изкуството… Тя все повече ми действа на нервите. Глупавата й поза да довършва нещата с известни цитати, като, че ли познаването на класиците е само нейна привилегия…

— Представяте ли си! Заради мен днес едно момче счупи прозорец! — окръгли очи Еля.

— И как стана това? — заинтересува се Таня.

— Ами, ето така — Еля с невинно изражение вдигна очи към тавана, давайки ни време да оценим нейното съобщение. — Осмина пиехме водка в аудиторията, и младият човек… Така стана, истина ви казвам, той вече беше доста пиян… Но как се изплаших! Разрези, ръка цялата в кръв…

Извърнах се, за да скрия нецензурното изражение на лицето си.

Знам, че това е запиване. Събират се след лекции, дявол знае, колко несмислени люде, одимяват стаичката, обръщат пластмасовите чаши с водка … Винаги е от полза да се покажеш такъв бесен в очите на хубавички момичета! А и момичето се радва: ах, какъв герой, ах какъв… И дори, когато й се е показал като най-уродливият сред изродите, можете да не се съмнявате, тщестлавието ще направи своето. И още, нима заради която и да е от приятелките й, някой ще фрасне прозорец с гола ръка, та бил той и изрод? “Счупих стъклото, като шоколад, с ръка”. Разпасалата се огризка тресна прозореца на университетската аудитория…

За какво ли се размислих толкова? Може би й завиждам?

 

— И ти ли пи водка? — с отрепетиран ужас попита Таня.

Еля кимна. Смирението в големите й зелени очи е толкова трогателно.

— Така може, да гаврътнем ли още по малко? — Танюша извади от шкафа предположеното от мен негово съдържание.

— Какво толкова! — ококори се Еля, — Защо пребледня така?

— Снежке, изнасяй се! — Таня отпъжда закачливо дъщеря си с кърпата за ръце. — Бе-е-е-гай да играеш. Леличките имат да си кажат нещо.

Снежана, през цялото време, се взира мълчаливо в ставащото, не разбира шегата. Вероятно дори не я чува. Тя върви в тъмния коридор към стаята, влачейки след себе си за ухото изрядно оръфан слон. Острият му хобот се търка о слабото й гръбче…

— Знаете ли, Снежка вече повярва в Бога, — споделя Таня, помириса залък хляб и гаврътна чашата с водка. Гледам как се кръсти пред иконата и нещо говори, значи се моли, Божичко, спаси мамчето…

Започна да се киска.

— Най-важното е, че аз не съм я учила на това, повярвайте ми, момичета! Видите ли, намери се мистик…. Моята Снежка — бъдещият Соловьов, не по-малко…

Снежана се показа на вратата, притиснала към себе си розовото слонче. Сякаш да се защити с него. Иззад него поглежда към кухнята — гледа толкова дълго, толкова дълго… Гледа майка си. Гледа нейните приятелки, пиещите “лелички”…

Нима някога, независимо кога, тя ще може да ни прости?…

 

 

НЕПОКЛАТИМОТО

 

В антрета, в дома на родителите ми има стол. Стои си там, откакто се помня. Разказвали са ми, че са се сдобили с него, когато съм била на три-четири годинки.

Баданосан е с бяла боя, под чийто олющвания се вижда светло синьо. Част от облегалката му е нащърбена, сякаш отхапана, но той си стои в антрето на нашият московски дом и никой не забелязва дълбоките му белези. То е като да не забелязваш бръчките на дядо си. А всичко е, защото той е, бил е и ще бъде. Винаги.

Приготвих се за пръв път да отида в първи клас. Завърших училище. Тръгнах напред, както мога, с нестройно пристъпване и кривене на токчета. А столът си стоеше, и си стоеше.

Неопрятен, стаховитолюден — той е единственият непоклатим детайл от бързопротичащият свят.

Впрочем, не, не е единственият. Има още няколко други наоколо.

Като връзка ключове, всеки от които забравил, че е отваряч на ключалки. Баба е наредила книгите и дребните фигурки на лавицата по особен начин. Сякаш при мен те никога не са били в безпорядък — условно за всяка вещ и място. А ето, че тя е преместила всяка от тях на половин сантиметър — сега всички изглеждат като подредени на малък наивен парад.

Такова нещо само нашите баби могат да направят и да харесват.

Любовта към покупки от антиквариата е опит да се замести несъществуващото или изгубено собствено минало с чуждо, измислено, взето на заем.

Ако към старото бюро от червено дърво не са се докосвали младите пръсти на моята покойна прабаба, за мен то ще означава по-малко, отколкото кутийката кибрит, с която в Дударково баба пали почернялото от сажди газово кюмбе.

Аз, естествено, знам, че о бюрото са се опирали нечий млади яки лакти, изтлели после, но до тях ли ми е? Не толкова, защото те са ми чужди — във вселенският смисъл те са странично нещо, и това е всичко.

Тези рафтове, шкафове с изучено съдържание — неумолимо отмиращите острови от миналото. Острови, в които връщането е забранено — независимо дали се отнася до оръфаната корица на книга, ти усещаш изведнъж и потръпваш при спомена за онова пролетно розово, с което бе просмукан трамваят, когато си купи точно тази книжка. И заедно с това изпитваш ужас, че сега този ден с всичкото си птичо цвърчене и зелена коприна, ще застане пред теб — не, не, това е твърде болезнено, твърде труднопоносимо.

Лидия Олеговна със своя склад, претъпкан с всякакви вехтории (от продадената вила). Пред очите ми тя откара някакви скъпи на сърцето й вещи (такава дреболия за нашия хладно-разсъдъчен поглед, достатъчно е да погледнеш в контейнера за смет) — спукан светлосин капак за тоалетна чиния, тапициран с изкуствена кожа, стари безформени и избелели от слънцето и вятъра пантофи, които повече не можеш да наденеш на краката си, до такава степен са изгубили първоначалната си форма, а също и прокъсан парцал, за който тя си въобразяваше, че все още е палто, и изкривен изяден от ръждиви струпеи пирон.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru