почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ДА УСПЕЕШ ДА СЕ ОГЛЕДАШ

 

Време на изпращане: 2004 година

Време на получаване: никога

 

Още един неизбежен вопъл към тавана. Поради липса на небе. За какво се безпокоя през цялото време, за какво се мъча, удрям сърцето си в стените? Всичките ми приятели се разпръснаха — заминаха, отлетяха от дланите ми, изпаднаха от гнездото на душата ми.

Аз се промених много, но колкото повече се променяш, толкова по-упорито при среща ти казват: “Все същата си”, “В своя репертоар си”.

Да, аз съм в своя. Но вие не знаете с какви усилия.

А защо приятелите? Защо точно те?

Защото се оказаха късометражни. Нито от тях не наблюдаваше превръщането, всички се отцепиха, побягнаха с подвити опашки, като кекави декоративни кученца. И това ми дава повод да си мисля, че в известен смисъл, а и въобще, те не са ми били приятели.

Поправете ме, ако не е така.

Радвате ли се? И навярно имате какво да кажете? Но вас ви няма, и затова няма кой да каже. Ето това е и цялата теорема.

Знаете ли, в живота не съм срещала по-безполезни същества от тези наши така наречени приятели. Те никога не са наблизо, когато ти е потрябва помощ. Но пък винаги са тук, когато на тях им е необходима помощ.

Удивителното е, че всеки един от нас е абсолютно убеден в този постулат. А нима ние също не сме нечии приятели… Впрочем, тази любов без взаимност е невъзможно, а дружба — колкото щеш, моля.

Просто на тези, на които им стига смелост да погледнат нещата наоколо с отворени очи, знаят тяхната цена.

Ще очаквам нова среща с всеки един от вас. Аз просто знам, че когато и да е тя ще се случи непременно — за това животът е достатъчно дълга шега, макар и недостатъчно за нещо друго, по-важно и полезно.

Макар, че, какво може да бъде по-важно? И така, аз ще очаквам срещи…

С теб, например, Валя, макар, че ти се натискаше едновременно с двете ми най-добри приятелки по едно и също време, от което аз загубих и двете. Най-напред едната, а след това, в продължение на няколко години, и другата.

И теб Таничка, нямам никакво желание да видя. И теб, Умка. Макар, че ти си съвършено права за това, за което аз не съм права. И през цялото време чувствам вината си, макар, че както виждаш, просто не мога да направя нищо. Ако искаш, откъсни ми главата. Това заслужавам.

И с теб, драгий ми Евгений, от когото, по всичко се вижда, цял живот няма да има къде да се скрия.

И с теб, Альоша. Напразно се обиждаш, че мина само по допирателната във всичките ми съчинения, и дебнеш дали няма да ми дойде на ум да напиша книжа със заглавие “Утре”. Ти, едва ли ще фигурираш в нея дори в качеството на третостепенен герой. Ще фигурираш, смея да те уверя. Така, както утре, което е вчера, а сам ти си навсякъде и никъде, съвсем по Николай Кузански.

Да, и с теб, драги ми Николай, макар и не Кузански, извинявай, но струва ми се, за щастие, забравих твоето йогическо име. Но помня руската ти фамилия, бодхисатва, ти моя самозвана.

Ти не знаеш с колко диалози с теб озвучавах пространството в твое отсъствие, колко пъти ти идвах на гости в твое отсъствие, кого водих при теб в твое отсъствие. Макар, че и ти си в миналото, предай поздравите ми на твоя персонален рнянубандхан. Не искам да се преструвам, че все още не мисля за теб. Просто подозирам, че ние можем да се срещнем случайно, както тогава, единственият път в метрото. Тогава реших, че съм те привлякла, че в един момент съм получила сила да съдера пелената на майя, и…

И с теб, Сергей, още една персонифицирана ипостас на глупостта, също отчасти бих искала да се срещна, и предчувствам, че това е възможно. Надявам се, просто се надявам, че следващият път няма да ми подадеш таблетка екстази.

 

И с Михаил — как можах да забравя за него! с неподражаемият Михаил, аз когото могат да се разказват анекдоти, с културолога и политолога, както го наричат ехидно тези, който помнят онази знаменита история. С Миша са възпети походите на нашия общ приятел Димка. С Миша, носещият винаги, като платно, бял шал. Неофашистчетата ми, вие, ноформалничките ми. Юнаци, цяла петорка. Добре усвоихте уроците на родната история. Той подреждаше светлите си коси над високото си чело с помощта на лак! Ха-ха. Мишутка, помниш ли? По времето, когато това писмо достигне до теб, ти вероятно вече ще си започнал да оплешивяваш. Ти и в ранната си младост имаше вид на сериозен човек, който отрано ще се обзаведе с плешивост. Но тя, уверявам те, само ще ти придаде шармантност.

И с Лена. Да се видя с Лена, просто ще бъда щастлива. Тя пак ще ми разкаже старинната легенда за загиналият мотоциклетист. Във всеки случай, миналия път, по време на случайната ни среща, тя пак започна да ми припява за това. Нали е най-яркото впечатление на младостта, дори в действителност, тя май да не е обичала този мотоциклетист, а просто да е решила да го превърне в част от себе си, в актуално минало. Приятно е да имаш нещо такова, страшно и сладникаво, точно в това минало. Не е ли така? Знаете ли, за да живеем, е необходимо от време навреме да се подхранваме с чужди смърти. Това е полезно за душевното здраве, не е по-лошо от “м…данон” за редовен стомах.

 

Ами, ако не успееш да огледаш това, което толкова искаше да огледаш, защото то просто се скри зад вратата.

Ами, най-общо казано, ще се радвам някой път да се видя с всички вас, женени и разведени, захвърлени и захвърлили, успели и неудачници, учени и неучени, алкохолици и тунеядци, китаристи и идиоти, първооткриватели и закриватели, сочни и сухи, телевизионни водещи и професори… Автори на безсмислени електронни послания!

Сега, сега, вече спирам. Няма лош докладчик, който обещава на аудиторията, че ей сега ще завърши, а самият той, изпотил се целият, да възседне нова волна реч, и всички да започват да се катерят по нея, да я оформят към завършване — и да не се получава, и да не си получава, ама никак да не се получава. Аз рискувам да се уподобя точно на такъв докладчик, но това още съвсем не е краят. Въоръжете се с търпение.

Това е моята нова нота ла.

Абсолютно. Официално. Обръщение.

Скъпи мои предатели,

ваши светлости, вице-шпикери, депутати и делегати,

високи гости,

дами и господа!

 

Предполагам, че не сте ме предавали съзнателно, но все пак сте го правили. Вашите изказвания винаги бяха за любовта, но вашата любов не стигна и за една глътка.

Вие четете това, но в него няма да намерите обвинение. Напротив, вие четете това, за да мога сега да ви се призная в любов. Аз ви обичам, и това обяснява мъката, която чувствам. Това ми дава право да не съм справедлива, дава ми право на жестоки съждения. Право да ви типизират и обобщавам, като безпомощни котета.

Казват, че никой не обича палачите. Но все някой трябва да върши и тази работа, и всички се радват, ако работата е свършена добре.

И, макар секирата ми някак си да се спуска в последния момент, забивайки се в дървото, обсипвайки наоколо със ситни трески — реални дреболии, захващайки се за безсмисленото, сякаш неулучила, бъдете сигурни: всеки един от вас е идвал при мен, като палач. А някой от вас и по няколко пъти. Така е, нали? Ах, вие, палавници!

От което аз, все пак, на свой ред заключавам, че все още съм жива. И винаги съм радостна да ви видя.

Ама и тази вечер бе на възпоминания насаме със себе си, в обществото на безсловесните сенки.

Не се разстройвайте.

В краен случай, аз ще бъда вашият глас. Ще бъда вашите очи и уши. Ще бъда вашите ръце, танцуващи по клавиатурата.

Или какво.

И дори се страхувам искате ли го или не…

 

Алена се отдръпна от черния прозорец, в който, като в сумрачна галерия, влизаща направо във вечерния град, бе цялата й стая, буквално клетка, разчертана от умопобъркан геометрик. В ръката й със светлосиня светлина пулсираше мобилен телефон, от слушалката начесто се сипеха подсвирвания.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru