почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

ИНТЕРЕСНО ИГРАЯТ МОМИТЕ …

 

На стената — фотографии на роднини, дървена паничка с брезички и защо ли портрет на Чайковски, Петър Илич. Масата изобилства от домашни солени печива и тестени варени специалитети. На дивана са бабините саморъчни възглавнички — всичките им орнаменти са сложни, витиевати. И само на една пингвин, по купешка рисунка. Всичко останало е собствено, всичките тези цветя, листа, ромбове, квадрати — плодовете на бабините самотни вечерни и свободни от работа размисли. Единственият син, отдавна, още осемнадесетгодишен, порастна. Внуците са далече, оттук не можеш да ги видиш. На пода — тъкани кръгли килимчета, нишките за тях са наставени една о друга лентички от парцалчета. Затова те са толкова пъстри и приятни за гледане. В тях, както казваше баба Валя, е приятно да шумолиш с подметки.

— Нека да одумват Ленин, ама кой даде образование на народа, а? Е, та той. Неблагодарници безсъвестни…

— Нашата Русия никога няма да се освободи от дълговете. Богата страна, а всички приемат подаръци…

— Вие защо ядете толкова малко?

— Малко, малко, но ядем.

— Да не би така да бе по време на войната? Петимен бе човек да яде, само да имаше какво…

— Чак внуците ще плащат дълговете, за това няма да ни кажат “благодарско”. Сега правителството пак взело някакъв кредит.

— И къде са тези кредити…

Беше застолното. Ох, къде отиде, къде се изтърколи! Събраха се бабичките, всяко десетилетие — от някоя и друга годинка отгоре и току станало половин век, и…

— Кедрова водка с байкалска вода. Ще пийнем ли?

— Че иска ли питане!

— О-о-х, чухте ли? Ранили Пашка в казармата и сега му сложили пирон в крака.

— Ама ти, какво?

— Ами.

— Ай-ай…

Водчица, наливна собствено производство, салати, кръгчета салам в чинийки ...

— Ох, девойки. Жлъчката съвсем се отказа от мен. Не ще, паразитката, рибка да приеме…

— Какво имаш на магнетофона, Вика ли пее?

— Певицата е наша!

— А, де, а, наша-ваша. Пак е захвърлила мъжа си.

— Опа-ля-я-я. Как така захвърлила? Нали той я въведе сред хората?

— Грях си взе на душата.

— Ей, а къде е Сашка? — В гласа на баба Валя се прокрадна паническа нотка. — Къде е Сашка, защо седите така?

— Няма къде да се дене твоята Сашка. В кухнята е Сашка, седи си.

— Радост моя, миличка моя, — баба Валя отиде при нея, — Голяма е радостта ми, че пристигна. Благодарение на родителите ти, намериха пари да те пратят… А ти какво правиш тук?

Сашка седеше, подвила под себе си крака, забила невиждащи очи в книжката и се ослушваше.

— Чета.

— Скучно ти е с нас, стариците, а?

— Не е.

След нея влезе леля Дуся, слаба, кокалеста и откровена, подхваща смеейки се:

— Ба, та аз не съм ли с 50 години по-стара от внучката ти? Не ми се иска да остарявам, ах, как не ми се иска…

— Ама стани, Сашок, поразходи се, стани. — Милото бабино лице наподоби усмивка, но завесата на веждите се спусна над очите й. — Само, че не прекалявай, чу ли?

— Чух.

Сашка заподскача по стълбите, долу при вратата си намести каишките на сандалите.

От тук до края на града са петнадесет минути. Тя тръгна забързано. Напеченият от слънцето асфалт на Ангарск, покрит със зейнали пукнатини, от тях се подава непретенциозна трева. Край него се сменят ту борове, ту пустотия и пететажни блокове.

На фасадите на старите кооперации — мозаечни композиции с горди мъжествени профили, с атрибути на космонавтиката, армията и водещата наука. Тук-таме мозайката се губи в избуяла растителност, посърнала, избледняла, изронена.

Преди навсякъде — разказваше баба — цветни лехи с латинки и безсмъртничета радват окото…

— Кой ще ти ги сади сега, заплата няма да му дадат… — каканиже тя, — а преди градчето ни беше краси-и-во, чистичко, ох!

В блестящата локва до невзрачния павилион плуват парчета амбалажна хартия, кутийки, пластмасови бутилки…

Това неголямо, неоживено градче е далече от времето на своята слава и процъфтяване. То прилича на град някъде на Луната — запустяла колония на земляни, запокитена там от родното правителство. Но тази запокитеност е благотворна отчасти. Никакво бързане, никакъв автомобилен шум.

Сашка се спусна от хълма в някаква вилна зона и тръгна наслуки между оградите. Тя се наслаждаваше на пълното си усамотение. Тук вече нямаше никаква вероятност да се натъкне на някакви познати. Скоро неасфалтираната улица с миришещи, никога непресъхващи локви свърши при висока дъсчена ограда. Сашка потърси с поглед предупредителни табелки от сорта на “Вход за външни забранен” или “Не влизайте, стреля се”, но намери само неголяма пролука. Не мисли дълго, пролази в нея. И попадна в остри бодили. С мъка и съвсем не без загуба при провирането, тя се оказа на широкия бряг на бърза мътна рекичка.

Ако не бяха тръбите на хоризонта, мястото би могло да мине за неизследван къс от планетата.

В шумните, пенисти струи се въртеше самотно дървено корабче. То се мяташе в малък мръсен залив, аха да стане на трески. Но все пак то се откопчи от водовъртежа и врътвайки се веднъж-дваж, се понесе по средата на реката. За да види какво ще стане по-нататък, Сашка се набра по обеления ствол на надвисналата над течението върба.

Сякаш рекичката бе събрала в себе си всичките мисли и чувства на хората, които някога са я гледали, толкова неспокойни, толкова противоречиви в стремленията си бяха вълните й.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru