почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

— От него няма да чуеш увъртания, — прозвуча момчешки глас, — да ти приказва в първо лице единствено число, “аз, “аз”, та “аз”...

Иззад дърветата излезе дружина.

— Русалка! — възкликна най-големият, около 15-годишен, с коса като кълчища, ушат и широко усмихнат.

— Не е русалка, — проправи го Сашка с достойнство, — а пътешественичка.

— Откъде си? — попита с подвикване един.

— Не съм от тези места, — отвърна тя неопределено. Цялата компания я наобиколи с явен интерес.

Сашка уцели в десетката — всеки от момчурляците сънуваше пътешествия.

— Можете ли да ми разкажете нещо за тукашния живот?

Кръгът изтика едно от момчетата напред:

— Започвай, Васка.

Васка, сериозен на вид, тъмнокос и приличащ на заека от “Ну, погоди”, (11) започна тежко:

— Не плащат заплати. В Кита — така се казва реката, изливат всякакви гадости. Неотдавна тук се удави човек.

— Ако искаш, и теб можем да удавим? — дружелюбно се поинтересува рижият, който през цялото време примижаваше и критично подсмърчаше с нос.

— Би следвало да се научите на маниери, — високомерно отговори Сашка.

— К'во-о?

— Почакай бе, Костик, дай да си поприказваме с човека, — прекъсна го заекът.

— И ти ми намери човек!

— Значи, в града не е особено добре. Пият порядъчно. Пушат още от нашата възраст.

Костя демонстративно драсна кибритена клечка и духна димът.

— Малки сте още, — отсъди Сашка.

— Самата ти не си кой знае колко голяма.

— Кои са родителите ви?

— За к'во ти е да знаеш? — подозрително попита Костя.

— К‘ви, к ‘ви — подразни се Васка. — Работници. Той, той и аз, — мръсният васкин показалец сочеше съратниците му, — нямаме бащи. А у тях са трима. Аз, например, рядко съм си у дома.

— Защо?

— Тясно е. Мамчето казва, кравата като легне, няма къде да си изпъне опашката. Мамчето ми затова е добричка, защото само ругае и гуляе.

— Бива ли така?

— А, някак си … Все някак си бива. Джиткаме — продаваме цигари, вестници.

— Разхождаме се…

— Колим, крадем, убиваме, — вмъкна рижият. Искаш ли да те окрадем?

— Какво мислите за живота?

— Че какво трябва да му мислиш на живота… Него трябва да го живееш.

— А Вие отдавна ли пътешествате? — премина изведнъж един от тях на “Вие”.

— От не много отдавна.

— Била ли сте в Америка?

— Не.

— Ангарск е лайно, — изплю се Коля.

— Защо?

— Неотдавна имаше такъв случай. Върху едно малко дете паднал бюфет. Е, падна, премаза го и то умря. Идва бърза помощ и викат, няма да го извозим до моргата, ако не си платите. Така, докато хорицата не намерили пари, то си лежало… Какъв Вие е тефтерът?

— Обикновен.

— Всичките тия работи в него ли записвате? Откъде е, тефтерът ви, де?

Сашка поглежда към подвързията:

— Написано е “Италия”.

— Били ли сте там?

— Не-е-е…

Израстват момчетата, едва оперили се, и драсват оттук към неизследвани брегове, набират скорост във вихъра на живота. Някои ще останат. И тези, и другите, навярно, не веднъж ще съжалят за взетото решение. Едни от тях ще хранят мъка по родната земя, други ще съжаляват за невидяното. Човекът е конструиран нелепо!

 

Ей сега ще дойде баба! Сашка отваря внимателно вратата.

— През деня все с огъня, през нощта със светлината, — обявява весело леля Дуся, посочвайки сумрачната лампа на маста.

— Защо така?

— Тъмничко е! Тамара, ще я познаеш ли?

— Как няма да позная внучката ти. Баща ти държах на ръце, сърцето ми се къса за него. А той, хайманата му с хаймана, а на мен сърцето ми се къса за него. Така и не мога да го търпя оттогава, — Тамара се разсмива, отмятайки глава.

— Момичета, дайте винце…

— Сашка, въобще няма да ти дам, на твоите години, холера. По-добре яж, заприличала си на скелет!

— То кокали има, а месце ще има ли, кажи, Сашок, — намигна бабчето.

Помислих си, че се откопчих.

— От малка мечтаех, — разказва Тамара, — да имам собствен креват с чаршафи. И ето, че изведнъж го имах. Мъжът ми имаше златни ръце, всички табуретки и курника — живеехме на село — сам направи. Само дето ме пребиваше от бой. Изрядно ме пребиваше. Тогава, мислех си, за какъв дявол ми е притрябвал? Ще бъда сама — не съм ни кьората, ни саката, и с пръст няма да има кой да ме пипне. Каквото душа иска, това ще е. С детето за ръка и бохчата на рамо, тръгнах си така, както му и бях пристанала. Дори чаршафите му оставих…

— Край на песента, на цялата песен край, свърши се, — пропя с висок глас леля Дуся. — но първо на мойчкия му казах така: “По-добре с по-лош, но не и с теб.” А той, ходи след мене, плаче. Какво, сурова ли съм била с него? Знаеш и нашите мъже какви са. Жената, Сашка, никога не бива да се поддава на обстоятелствата, разбра ли?

— Разбрах.

— Започнах да побелявам, налагаше се да започна да се боядисвам. Имах една любов — моят Мишка. И той ме обичаше. По отношение на Мишка бях същински Щирлиц (14), — засмя се тя. — А те, момчета, момичета седят в беседката, а аз минавам отстрани, като че съм тръгнала за вилата, и се ослушвам. Какво да се прави, следя го. Същински Следовател бях, а сега съм Щирлиц…

— Сашка, марш до умивалника.

— Къде?

— Да изтриеш масата с парцал или не знаеш какво е парцал?

— Наташка умря. Нямаше и тридесет. Започна да крее, да се топи, така се и стопи. Две момчета остави.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru