почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

— Ох, че то живот ли е това на руската жена, то е трагедия.

— Сашка, баща ти как е сега, слаб или пълен?

— Нито едното, нито другото, бабо.

— Задружно ли живеете?

— Задружно.

— Добре, така и трябва, Сашенка. Брат ти съжалява ли, че не можа да дойде до Сибир да види баба?

— Има кандидат-студентски изпити, — отговаря Сашка уклончиво. Само за това мечтае Петка, за Сибир! От другари, от приятели…

— Бог ще даде, всичко ще се нареди…

— Сашка, свириш ли на балалайка? — попита леля Дуся.

— Не-е-е…

— Ти първо опитай, пък после отговаряй. Вторият ми мъж свиреше. Преди да умре, половин година никому не продума нито дума. Докторът, например, го пита, как се чувства. Той му отвръща, добре, а в действителност по цели нощи не мигваше. Какво ти добре? Ето такъв стоик беше!…

Тя примлясна с език.

Сашка погали триъгълната балалайка, тя издрънча леко. Премести я на коленете си.

— Още става за свирене.

Чашите звъннаха.

Балалайката дрънкаше ненастроена и неумело. Тамара, склонила глава настрани, повдигаше вилицата с парченце сирене на нея и пак я отпускаше. Баба Валя подпяваше някакъв съвсем не мъдър мотив. Може би си спомняше за своя син, как изведнъж се гмурна в големия живот и се загуби в него, завинаги откъснал се от майка си. Леля Дуся, намръщена, подпряла ръце о бузите си, гледаше към ъгъла на притъмняващия балкон, а в очите й нещо блестеше.

Нещо започна да драска в сашкиното гърло, по носа й потече сълза.Тя наведе ниско глава и прилежно започна да придърпва струните.

— Дядо ти и брат му бяха мъже — заприпомня баба Валя. — Баба Лида казваше: “Те една стъпка, ние — десет”. От лов винаги се връщаха с лещарки (15). Когато убиеха мечка, кожата даваха на този, чиито кучета са надушили звера. Толкова честни бяха.

Веднъж се развиках, пак разправии за дивеча. А той: “Какво си се разфучала, нали влиза вкъщи, а не излиза!” Теглих му една… Луди млади бяхме, казвам му: иди ти. А той: “Валентина, повече да не съм го чул!” И барабани с пръсти по масата…

— Присъни ми се, как ще загине. Цялата ми нощница — в кръв. На сутринта му казвам, не ходи на работа. А той отиде, и свърши с трактора на леда… Баща ти беше по-млад, отколкото си ти сега.

— Защо разстройваш детето? — попита леля Тамара.

— Тя трябва да знае… Володя, братът на дядо ти, много обичаше баща ти. Веднъж, когато още живеех в Братск с другия си мъж, баща ти дойде на гости. И Володя пристигна в същия ден. Срещнаха се случайно. Цяла нощ говориха в кухнята. Смееха се — тя се усмихна. — Володя казваше, умен е Сашка. Помниш ли го?

— Не много.

— Да. Умен е, казваше, Сашка далече ще стигне. Ето, че вие сега живеете в Москва. Родителите ти карат ли се?

— Не.

— Баща ти да дойде, кажи му. Аз вече, едва ли ще отида. Много е скъпо. А баща ти да дойде, чу ли?

— Ще му кажа.

— Кажи му.

Вечерта седяха с баба до късно в чистичката кухня.

— Я дръпни перденцата, — тихо помоли бабичката.

Сашка дръпна перденцата и също така попита:

— Защо?

— Всякакви минават по улицата… Да не те видят.

— Защо?

— Малко ли е. Ето, Дуся окатата… — въздихвайки, баба се впусна в своя разказ. — Ох, Дуса много мъка преглътна в животеца си. Колко само се намъчи, едно я захване, друго я не пуска, преди да умре… Полина, щерка й, Мишка е нейн син, вика на дядото: “Ти не си наш, защо да те храним даром? То с него Дуся има втори брак. Не им се наложи да чакат и половин година, изпратиха го човека. А Дуся пак ходи у тях, и пак се карат, — баба махва с ръка…

— А Мишка как е?

— Мишка! Хаймана, — отвръна тя. — Колкото и Дуся да го хвали, той си е безделник и това е. Полина го наказва, по-късно от 10 хич и да не смее да се прибира вкъщи, под домашен арест един вид. Нима това е възпитание?…

Баба Валя включи новият електрически чайник.

— Благодаря ти за подаръка. На теб и на родителите ти… Така си прекарване времето. Весело. Работя. Продавам сладолед. Понякога се срещаме с Дуся, с приятелките. Разхождаме се по карта, бъбрим си. Ето с теб пътешестваме. Сродна душа навсякъде ще намериш…Ти помниш Байкал едва едва, нали?

— Немного.

— Ще се моля да е хубаво времето на Байкал… Макар и да не съм вярваща. Да се молиш. Макар и да си окъсана… — подръпна тя със смях ресничките на сашкините бермуди.

Сашка дълго не можа да заспи. Току гледаше очертаната на стената картина от сенки, слушаше как големия часовник отброява часовете. Котаракът Тимох я наблюдаваше в тъмното с горящите си очи. Той стремглаво се спасяваше, когато към него се приближеше чужд човек, и гледаше от безопасно разстояние.

Сашка си представяше за какво са си говорили в същата тази кухня баща й и дядо Володя.

Татко тогава сигурно още не е бил завършил своето Киевско Висше военно-Морско Политехническо училище. Гюйс (16), без козирка с ленти, форменка (17), клош панталони, тежки обувки. Без мустаци, млад. Гъстобрадатият дядо Володя, който веднъж изпратил телеграма на Шолохов, информирал го, че е болен. Иначе, кай, не би дошъл… На масата самовар, на стената — календар. Това време бе отминало.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru