почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

Мама разказваше, че веднъж дядо Володя я попитал:

— Не ли обидно, че Сашка се е родила такава?

— Каква?

— Прилича на нас.

Сашка си спомняше смътно, че в Братск баба живееше на втория етаж на дървена къща. И стълбището беше дървено — прецизно украсено и чисто, преметено. Помнеше още зелените пердета, високото стенно огледало и блестящите брошки в кутийките. И радиограмофонът. Старите плочи — Едуард Хил, Бюл-Бюл Огли…

На двора имаше ужасна планинка от дърва. От тях в бродираните й панталони лесно се забиваха тресчици, но трудно се измъкваха…

 

На следващият ден — Голямата Ливада.

На дъното на долината. Нагоре, докъдето поглед стига — тъмни хълмове: тайгата. С какви нечовешки усилия я е прорязана железопътната линия?!

— Селото беше богато, — изплува в паметта й вчерашният разказ на Светка. — Ех, богато. Горски колхоз имаше. Нищо не остана, всичко замъкнаха, разпродадоха.

— Сашка, ставай! — раздаде се рязък глас.

— Няма закъде да бързаме, хамбарът няма да изгори, — измърмори Сашка запомнената пословица.

— Чичо Коля вече чака, — добави Светка с бодър тон.

В главата мътилка, в устата — утайка. Вчера седяха на верандата до късно, отбелязаха идването на скъпи гости.

— Ей сегичка, оправям се и тръгваме, — Светка оправи изгубилият цвета си кичур пред огледалото.

По всичко личи, че Сашка днес няма да може да погледне водка. А на Светка май ще й трябва къна. Рано остарялото лице се усмихва, в устата проблясва златен зъб:

— Мъжо-о-о!

Сънлив, Витка се довлича от съседната стая.

“Блажен”, — реши Сашка вчера, като видя слаботелесния мъж. Сини очи почти скрити от бухнали вежди. Такива очи имат иконите.

На улицата е хладно. В далечината между почернелите дървени къщи пъпли автобус. Коля поправя оградата там, на мястото на счупените тарби слага нови …

Голямомуцунест космат пес се е изправил на задните си лапи, за да види ранните пришълци през вратата.

— Чиба, Тарзан, — подвикват му дрезгаво.

— Чичо Коля, отключи!

— Не е залостено… Танка, чай. Сложи ли? — подвикна той, наблягайки на втория слог.

— Сложих, — провикна се женски глас и на минутата в рамката на отворената врата се показа благо лице. — Цялата тая тълпа ли водиш, какво ли? Ама, че работа…

— Къш, къш бре, — кресна чичо Коля, — Бързо вратата, че всички кокошки ще се намъкнат.

Несмазаната портичка скръцна, ситен смях се смеси с кашлица. Звуците се отпечатват рязко в тишината. Преметнал раница на ревматичното си рамо, чичо Коля закрачи широко надолу по улицата, оставяйки с галошите си дълбоки следи в размекнатата глина. Той обърна кръглото си, гладко избръснато лице към Сашка и намигна:

— Побързай, веднъж ти се е случило, да дойдеш от града на село.

Към гаричката се приближава шумен електровоз, за кратко скрива стоманеният завой на жп-линията и тукашната линия на хоризонта.

Чичо Коля тръгна право напред, сякаш иска да разцепи композицията, вдигна ръка, като край шосе.

Сашка наблюдаваше с як скепсис какво ще се случи.

Неочаквано електровозът намали ход, заскърца и спря. Машинистът се показа от прозореца, без да бърза, се приготви да запали цигара.

— Здрав ли си, Сидорич!

— Е па, здрав ли съм, какво ли.

— Ще качиш ли от тая страна?

— Да качвам, казваш? … Та какво има на тая страна?

— Ами, такова, трябва да покажа на момичетата Байкал.

— Байкал, трябва значи?, — Сидорич разтяга думите с удоволствие, размишлявайки, по всичко се вижда, за перспективите от такова закарване.

Изпуска дима през косматите си ноздри и казва високо, почесвайки бузата си:

— Байкал, това е хубаво.

После, сякаш се сеща, — да не би да го занасят? — примижава подозрително:

— А ти какво, не си ли виждала Байкал?

— Не съм го виждала, — подсмихна се Сашка.

— Е, заповядай, ще ми бъдеш гостенка. — отвърна й с усмивка Сидорич.

Светка пъргаво скочи на стъпалото, отмествайки с насмешка подадената й ръка:

— Здрасти. Витка, сложи раницата ей тук.

В кабината на електровоза е някак си тясно. Потракват непознати на Сашка прибори, въртят се ръчки, мятат се стрелки на множество циферблати. Почти на всяко копче се белеят бележчици: “Ярко осветяване на кабината”, “Слабо осветяване”, “Фенер ляв червен”, “Десен бял”…

— Сега всичко тръгна поновому. Пълна електрификация, в духа на комунизма. Преди всичко пресмяташ сам, съобразяваш, а тук едва го допреш, и веднага подсказване, — не беше ясно одобрява ли чичо Коля електрониката или не.

— Преди беше по-сложно, така ли? — Започва обстоятелствено Сидорич, — Сложно, ама работехме по един, без помощник. Сега и дете може да се оправи с товарите, на всички дадоха помощници…

— Ох, имам един помощник, да не дава Господ, — загрижено продума чичо Коля. — Хохол (18). Тъп, като дърво. Хохолите са различни. Ето имам един съсед — делови… Киев е майка на руските градовете, Москва им е мащеха.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru