почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

— Като гледаме оттук, си мислим, че да не живееш в Москва си е същинска благодат, — изрече Витка в пространството.

— Да, наистина, — запалено започна Сашка, но се осекна.

— Московчаните не ги обичат, нали знаш? Москва — зъбите на скала.

— Няма нищо, носът й е чип, ще я заобичат, добави Светка.

По хълмовете — стройни борове, протегнали се нагоре, към набъбналите небеса. Стволовете им в рижи петна, примесени с бели, хвойната се слива с бисера на листака. От гората през прозореца влиза гъст, като да го разрежеш, мирис, но и той не може да потули кисело-ръждивият дъх на железницата. Пътят на рекичката и на влака се пресичат на кръст, композицията изгромолява тежко, изглежда като огромно змиевидно същество. Ситното потракване прекъсва нежното шуртене на водата долу. Пробягват чертичките на стълбовете, опънали са се жици; отзад остават светлините на семафорите, скелетите на мостовете, разделят се и се събират релси.

Стръмните каменни склонове на хълмовете, надвисват над влака — изсечен, набразден от косите дъждове и буйните ветрове камък. Скалите отстъпват — разгръща се, разстила се тайгата. Открива се по-нататък — те се изправят високо, високо, до самия свод, всичко е от светло по-светло. Гората изчезва в небето. От наситеното тъмно-зелено тайгата просветлява до неизразимо-равномерен цвят, който я размива в небесно-синята дълбочина.

Слънчев лъч присвятва в очите, заиграва, подгонва слънчеви зайчета по клонките — и ето, сред обширната империя на сумрачните, великански камари, се издигат необхватните стълбове на света. В пластовете небе и камъни, в масивите на дърветата няма и не е имало нищо от земята, обитавана от хората — нейните коренни, пълновластни стопани. Тези безбрежни краища усещат живота на първозданието, без да мислят. Гълчавата на живота нахлува отвсякъде, връхлита, подминава, в нея няма място, което да звучи като отделна нота — тя е всеобща.

 

— Какво, заби ли някоя студентка? — подпитва чичо Коля, первайки на шега Витка по тила. — Първи момък в селото, а в селото само една къща.

Светка с увлечение и хрускане се справя със стерилизираните краставички.

— Остави за закуска, чуваш ли?

Появяват се пластмасови чаши и бутилка, наподобяваща увеличително стъкло. С нея голямата беда става малка, а леките обиди се понасят по-болезнено.

— Ех, родна, водчица чиста, — подвикна чичо Коля и гаврътна чашата.

Светка и Витя последваха примера му татакси, като патета след майка си.

— Зловиди ви се, — въздъхна Сидорич.

— Ще ти оставим половин литър за услугата.

— А бе слушай, даваш ли дума…

— Тю! Здравейте, моля, Сидорич! Ти какво, съмняваш се в думите ми — Тюх, да ти се невидяло, Сидорич. Да не би да се съмняваш в думите ми?…

— Опа-а, а ти какво, мораториум ли си обявила?

— Вчера ми харесваше повече, — възмути се Светка.

— Ти по-добре и дояж краставицата, — скастри я чичо Коля. — На, Санка, е по-добра на кедровите жълъди. Умееш да ги гризеш, нали?

— Умея, — Сашка хрусна по средата тясната черупка и изкара с нокът половинката на малка ароматна ядка, светла, почти прозрачна.

— Ех, момиче, кой ги яде така. Гледай, ей на, — чичо Коля хвърли в устата си кедров желъд, мръдва леко с челюст.

В дланта му, почти също толкова тъмна, вече лежаха две черупки — еднакви, сякаш някой с нож ги е разрязал. Изпечената ядка, досега цяла, започва да се преобръща в здравите му зъби.

— Така, така, — наставнически отбеляза чичо Коля, срещайки завистливият поглед на Сашка.

Планинката от желъди бързо е превръщаше в планинка от черупки, сякаш се пресипваше пясъчен часовник.

Байкал се откри внезапно, неочаквано.

Сашка се въртеше на мястото си, стараейки се да запази в себе си колкото се може повече, сякаш ей сегичка всичко ще свърши. Дребни къщурки се притискаха една о друга там долу, притулени към хълма под различни ъгли. Сякаш не бяха къщи, не бяха покриви, а камъчета. И колко странно бе да се видят прозорчетата като кръпки, човечетата като трохи, автомобилите като кутийки, а редките борове като игли. Сашка изучаваше дребните детайли, отлагайки момента да погледне към самото езеро. Повече от всичко тя се страхуваше да не започне да ахка от възторг — това би било толкова слабо, излишно, дори обидно…

Непрогледната тъмнина на тунела закри простора за няколко секунди, сякаш да даде за последен път възможност да затаиш дъх, да усвоиш мисълта за близостта на Байкал. Сега тя ще те преобърне в слънчевата жар, като баница в масло.

Ето го! Повече да се сдържаш, е невъзможно, а и не е необходимо, като при среща с любимия след дълга раздяла.

Ще се вглеждаш, изпитваш, издирваш — после.

— Ура, — викна Сашка с невъздържан от вълнение глас.

Все пак не издържа, но сега това вече не е срамно. Какво толкова! Всичко е забравено…

Спокойният Байкал, златен, син, далечен, близък. Пясъчни полуострови се вклинват в хоризонта, полегнали в хладната вода на езерото. Слънцето съвсем пропъди облаците, гората разцъфтя, небето се напълни с нетърпимо ярки цветове.

На всеки десет метра всичко се разгръща като съвсем ново, като в калейдоскоп. Да задържиш линиите и петната, е истинско съвпадение, камо ли да успееш нарочно… Образуват се нови, още по-вълнуващи съчетания — за съвсем кратък миг.

Възвишението се растла настрани и скри езерото.

За нова гледка ще се наложи да се чака безкрайно дълго!

Сашка нетърпеливо следеше за пълзящи по широкия път автомобили. Защо нещо се движи, не увличано от нищо, освен от своите собствени прищевки? Нима може едва ли не вечност — цял живот — да се впиваш в простора и между хълмовете. И изведнъж възвишението, сякаш се стопи, отиде си, и от цялата шир загледа Байкал, още по-прекрасен от преди. Светлосините полуострови идваха все по-близо и изглеждаха различни от светли ивици, забелязани при първото виждане.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru