почта
  блог
  ссылки
другое

Василина Орлова

Переводы ШИПКАТА
 
проза
стихи
альбом
статьи
 

     

 

И отново всичко се оказа затулено от зелена растителност. Отново се проточи пронизително, потръпващо очакване, на което откликваха и далекопроводите.

И отново се ширна Байкал.

Започна гоненица: Байкал ту се взривяваше, ту пропадаше.

Това вълнение не приличаше на онова, което се е случвало в миналия живот. А и какво може да бъде едно вълнение без Байкал — само едно безпокойство, смешна тревога.

Байкал. Колко всеобхватно, се оказва, словото. Сашка го опипа с език, изпробва го със зъбите си.

— Спирачки-и-и тук, Сидорич, — изкомандва чичо Коля.

Нещо заскърца в туловището на електровоза, засъска и засвири.

— Слюда. — съобщи Сидорич, поглеждайки с нажален поглед пътниците, които се изсипваха от кабината, като колачето от продрана торба.

— Жив да си! — засмя се чичо Коля.

— Благодаря ви, — викна Сашка.

— Е-е-х, — въздъхна Сидорич и даде ход.

— Дръж курс насам, — реши да показва посоката чичо Коля.

Той започна леко да се поклаща, сякаш е стъпил върху палубата на кораб — не в щорм, но не и в щил.

Сашка проводи с поглед смаляващата се композиция и се обърна.

Недалеч се издигаше овраг, не овраг, а цяла пещера. Отдавна заобленият склон да се бе свлякъл, ако не го удържаше една бреза — стара, чепата, изкривена от прорасляци. Надвиснала, сякаш намръщена, в пещерата, като в очна яма, блести остро зеница.

— Палатката ще предизвика истински бум?

— И без нея ще минем …

— На теб пък, какво ти стана? Да не би някой в далечината да я вземе за перла ли, какво ли? Хайде, без разговори, — разпореди се Светка.

Разпънаха палатката на възвишението. С пъшкане.

— Дървата няма да стигнат, — замисли се Светка, хвърляйки в огъня домъкнатите от вкъщи подпалки, — брегът е гол… Да не отсечем ли брезата?

— Първо, няма да гори. Второ, не си го и помисляй, — каза Сашка.

— Текстът е много! — прекъсна ги чичо Коля и се зае да нарежда дръвцата посвоему.

— Не бой се, не гори дълго…

Цепениците започнаха да тлеят, запушиха.

По дъното се раздвижиха отражения. Разноцветните камъчета проблясваха ярко, като скъпоценни. В ръката, на горещото слънце и хладния ветрец камъчето изсъхна бързо, помръкна, лишено от живот. Сашка замахна и го запокити с жабка (19) във водата. То подскочи, бълбукна като за последен поздрав и потъна. Разбягаха се кръгове по целия свят!

Вълните се разбиваха на разноцветни късчета, проблясваха и се завъртаха в причудлива подвижна игра. Байкал тихичко пошляпваше брега, играеха бели мехурчета. В далечината над синьо-изумрудената синева преминаваха бели гребени. Дълбоко-о-о…

— Какво се оклюма? — възкликна Витка. — Да се оплакнем в Байкал? Трябва, трябва…

Само по едни бродирани плувки е.

— Вятър, ау-у!

— Южен, — и със засилка той се хвърли в непоносимо студената вода, образувайки сонми от тежки, като кристал, пръски.

Светка, наблюдаваща от височинката, извика пронизително.

— Ще пропълзи и ще отмине, — успокоително прогъгна чичо Коля и се шмугна в палатката, досущ тюлен, за да се скрие от слънцето.

— Потребна ми е малко водчица, — въздъхна Светка.

— Мислиш ли? — с опасение попита Сашка, поглеждайки изкосо белите възлести крака на чичо Коля, които се подаваха от палатката.

Дотича Витка и отговори вместо нея:

— Случва се понякога, — и затръска глава като мокро куче.

— Ах, ти ли! — изви се Светка и се хвърли към него, размахвайки ръце, неясно дали да го прегърне или да го удари.

Витка спринтира. Босата Светка го погна, надавайки вещерски вопли. Стъпи на остър камък и заохка. Закикоти се, тръгна с разперени ръце, сякаш искаше да се опре на въздуха и по него, по него, като по въженце, да се добере до Витка.

— Щом е така, така да е, щом не щеш дори с пръст да те пипна, така да е, моля. Не съм чак такъв простак, — пробърбори Витка.

— Пфу! Изчезвай за водка

— За водка? — не повярва той на ушите си.

— С нея, — Светка посочи Сашка, — и не ме баламосвай!

— Ревнува, чу ли я? — изненада се той и ловко избегна запратената по него лъжица.

— Най-близката водка е на половин верста, — доверително съобщи Витка на Сашка.

— Ох, майко мила, хората вече си тръгват, а ние още не сме яли, въздъхна Светка.

Те вече бяха стигнали хълма, когато Светка се разкрещя:

— Аз няма да ям, така че за вас няма да готвя!

Преплетените клонки не се разтваряха веднага, полюшват се позлатените връхчета на игличките и кръглите светли петна на шумата.

— Давай да мърдаме по-бързо, а?…, — ухили се Витка.

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Тя щеше да успее, ако имаше дърва…

Под краката пукат съчки и шишарки. Слънцето просвятва косо.

— Забеляза ли, как Светка ме яде? Винаги, за всичко, — въздъхна Витя.

— Е, ти нямаш нищо против…

— А какво можеш да направиш, ако характерът на жената е такъв. Така ли е?

— Така е.

— Аз се интересувам от палеонтология, разказвам й за гущерите.

— Гущерите?

— Да. Всякакви ги е имало. Колкото двуетажни сгради1 А тя дори не иска да чуе — такъв човек е.

Излязоха на поляна. На високото палатката е като малка клапичка, до нея бяла точка — Светка. Димът от огъня се извива като тънката нишка на небесна предачка.

следующая страница

 


страницы:
 

1 11 21 31 41
2 12 22 32 42
3 13 23 33  
4 14 24 34  
5 15 25 35  
6 16 26 36  
7 17 27 37  
8 18 28 38  
9 19 29 39  
10 20 30 40  
         

    » содержание книги

 

logo
Василина Орлова

 

дизайн сайта:
радизайн


© 2008

 



cih.ru